Сурва в Брезник

Винаги съм искал да присъствам на кукерски събор. По телевизията често дават репортажи за кукерски събирания, но до там – не съм си правил труда да видя къде и кога има такива. Така че беше време да посетя подобно събитие, още повече, че се провеждаше толкова близо до София. Мястото беше гр. Брезник, а фестивалът „Сурва“. Очакваше се да присъстват близо 1000 участника от околните села, които ежегодно се събират, за да смутят с тътен, иначе спокойните улици на малкото градче.  Загрявката е внушителна! Всички групи скачат и обикалят в ритуални кръгове преди да излезнат на централната улица. Настроението е приповдигнато, а градусът е висок – къде заради висок адреналин, къде заради спиртна напитка. 🙂

Характерно за всяка група е, че включва определени типажи участници. Има попове, цигани, младоженци, мечка и мечкар, кукери (които в някои групи наброяваха над 80), а цялата тази маса от хора се ръководи от така наречения „воевода“, който парадира пред всички и координира действията им. Всяка от групите минава последователно през центъра, където изнася кратко представление през смаяните зрители, които въпреки студа бяха многобройни.

Маските на участниците бяха най-различни – от рогати същества, до огромни дву и триметрови конструкции, накичени целите с пера. Те са характерни за групите от този край и само там може да се видят подобни произведения, които честно казано се чудех как успяват да задържат на главите си.

След няколкото часа дефилиране, всичко приключва когато мракът падне, пред ритуална клада от дърва, която най-смелите кукери прескачат. За съжаление не останахме за тази част от действието, тъй като времето беше прекалено студено, за да изкара човек толкова време навън. Със сигурност е имало какво да се види, но пък това е един прекрасен повод догодина да се посети пак събитието. 😉

Обиколка на Родопите – ден трети

Определено добре се спи в планината, благодарение на чистия въздух и спокойната обстановка. Днес времето беше слънчево и създаваше добро настроение. След бърза закуска с родопски клин, се отправихме към близката пещера Ухловица, която е част от 100-те национални обекта. До входа на пещерата се стига изкачвайки голям брой стълби. Те, както и тези в пещерата, са изградени благодарение на доброволен труд на местното население от село Могилица. Платихме вход от 4лв. и се „гмурнахме“ в дълбините на пещерата, която се оказа доста красива. Хубавото на подобни места в България е, че всичките са уникални откъм образувания и колкото и да е виждал човек, всеки път се впечатлява от видяното. Обиколката трае около 30 минути, след което следва отново ужасът на стълбите, но в обратна посока 😉

Следваща спирка бяха Агушевите конаци, които се намират в близкото с. Могилица. Интересното е, че в момента те са частна собственост, след дълги дела с държавата, на наследниците на Агуш Ага, които пък са били насилствено изселени в Русе. Все пак има жена, която може да ви разведе и разкаже историята на сградата, която за времето си е била последен писък на архитектурния гении. Стаите са огромни, прозорците са двойни (ала съвременните многокамерни pvc дограми), има баня и тоалетна във всяка стая (а в днешно време все още има къщи с външни тоалетни), гардеробите са с плъзгащи врати, има тайници и т.н. Баните са особено интересни, а системата наподобяваща „душ“ е впечатляваща. Това се дължи на многото пътувания на Агуш Ага, който е внедрявал всяка добра идея, която е виждал из страните, които посещавал. В тази връзка искрено се надявам да продължат да поддържат мястото, защото ще е жалко да се затрие само защото е частна собственост.

Беше настанало обяд и бе време да хващаме дългият път към София. Времето продължаваше да е прекрасно, за да ни изпроводи топло и по родопски, пожелавайки ни искрено да се върнем. А ние определено ще го направим, защото Родопите са мястото, което когато и да посетиш, все ще има какво да се преоткрие и види. 🙂

Ден първи Ден втори

Обиколка на Родопите – ден втори

Станахме към 9 часа и след няколко снимки край язовир Кърджали тръгнахме към следващите цели. За днес бяха предвидени Татул и Момчиловата крепост, която не е толкова популярна, но си заслужава най-малко заради гледката от високо. Отново се наложи да минем през целия град, за да тръгнем по пътя за село Татул, което се намира малко над Момчилград. За щастие нямаше почти никакво движение, а и пътят беше добър, така че бързо стигнахме свещения хълм. Платихме вход от по 2лв. и заразглеждахме мястото, където се предполага, че е гробът на Орфей. Много характерно за всички такива тракийски светилища е, че се намират на високо и около тях винаги има отвесни скали. Височината е избирана заради близостта до Слънцето, а другото вероятно за по-добра защита от вандалщини. Не усетих някакъв заряд от присъствието си там, но за сметка на това се насладих на красивата гледка в района.

Следваше дълъг път до Момчиловата крепост, който включваше поредица от безкрайни завои. За пореден път прекосихме Кърджали и се започна една въртележка из величествените Родопи. Не валеше, но на места имаше гъста мъгла. Природата беше обагрена с всякакви цветове, което беше предпоставка (освен завоите) да не бързаме с придвижването, за да си вземем максимума от тази красота. Дори спрях на едно място, за да се забия в красив дол, за да имам за спомен този невероятен пейзаж. Не знам точно колко време отне пътя, но така и не го усетих, тъй като съзнанието ми бе заето с всичко около нас.

Самата крепост се намира над село Градът, което е високо над Смолян. До там се стига без проблем с кола и остава много малка част от пътя, която се минава пеш, за да се качиш до самата крепост или по-точно незначителна част от останките и. Има някакъв проект за възстановяването и, но доколкото видях явно скоро няма да се случи заложеното като план. Времето горе не беше приятно, а на моменти се спускаше и гъста мъгла, която пречеше всякак на гледката и снимките. Знаех си аз, че трябваше да я оставим за следващия ден, който го даваха слънчев, но нали много-много не може да им се има вярва на синоптиците, се качихме днес. Все пак направих няколко снимки, играейки си на война с мъглата.

Часът наближаваше 17 и беше време да се насочим към село Смилян, където смятахме да отседнем.  И този път бяхме решили да видим на място какво се предлага, въпреки че бях чел отзиви за няколко възможности. След поредната порция завои стигнахме центъра на най-голямото село в района и решихме да се повъртим, за да видим къщите за гости. Добре, ама освен табелата на хотел Смолена (на който е отделена специална статия), други табели не видях, въпреки че доста повъртях из селото. Добре, че бях записал телефон на една от къщите, та имах възможност да се обадя, но за жалост се оказа заета цялата. Така че единственият вариант остана хотел Смолена.

На мястото за рецепция беше тъмно, така че влезнахме в голямата механа към хотела, за да питаме за условия. Обявиха ни цени от 20лв. на легло, тъй като зимният(!) Сезон бил започнал, след което ни показаха стаята. Не беше нищо особено и определено на пръв поглед не си заслужава парите. Така или иначе нямахме избор, затова се настанихме. Никой не ни записа лични данни, никой не пита от къде сте и т.н. А уж родопчани били гостоприемни?! Явно просто не бяхме уцелили нито момента, нито хотела.

За вечеря решихме да пробваме механата и поне за нея не сбъркахме. Страхотни родопски гозби на приятни цени. Опитахме от доста неща – клин, качамак, смилянски боб, катми, които подкрепихме с руйно червено вино, както си му е редът ;). Като естествено продължение на вечерята се оказа дълбоката дрямка, в която бързо изпаднахме след обилното и вкусно хранене 🙂

Ден трети Ден първи