Островът

В последните две години се наблюдава известно раздвижване на българското кино. Премиерата  на „Островът“ е поредното доказателство за нещо ново и нетипично за българската сцена. Камен Калев се оказва един от новите провокатори във филмовите среди и поредното му отроче може би ще внесе голям смут у българския зрител, който е свикнал да гледа основно сапунени турски сериали или комерсиално американско кино.

Самият филм разказва за любовта на главните герои Софи (Летисия Каста) и Данийл (Туре Линдхардт), които се озовават на остров в България по време на ваканцията си. През този престой зрителите биват въвлечени в една преплетеност от несвързани събития и моменти, които обаче преминават толкова мудно, че чак доскучават. След това филмът търпи тотален обрат и те хвърля в нищото, провокирайки мозъчна дейност. Сценарият не пропуска да иронизира българската действителност започваща от чаршията на Слънчев Бряг и стигаща до зяпналите с отворени усти зрители на Биг Брадър.

Не мога да кажа, че Островът ми хареса, но по-интересното е, че се замислих над отделните видяни ситуации. Провокацията спрямо българина е направо като чук върху калявано желязо. Свикналият със сивотата на ежедневието български манталитет е призован да излезе извън черупката си, а човешката душа да излезе на свобода. Да не се подчиняваш на стандарти и патриархални догми не е от силните страни на нито една нация, но заради това предполагам, че главните герои не са патриархалните българи. Излез извън себе си и живей според това какво усещаш, а не според това което светът е определил за теб – това ми остава в съзнанието след видяното.

Едва ли, даже съм сигурен, че филмът няма да има голям успех в България, но се надявам кино-критиците по света да му отделят нужното внимание.

LOVЕ.NET

Хубаво е, че българското кино търпи ренесанс, макар и слаб. Още по-хубаво е когато киносалоните се пълнят, за да се гледа български филм. Само на моменти стават изключително дразнещи с масовите реклами преди премиерата, но това е друга тема за разговор.

След като вече бях гледал театрална адаптация на това, което се случва в „мрежата“, определено ме човъркаше голям интерес какво ще представят на голям екран по темата. Сценарият разказва за идеята на едно издателство на бляскаво списание, да опише какво се случва из виртуалните пространства за запознанства. И как се започва една връзка по интернет и докъде може да стигне тя. Всичко това е подсилено, на моменти с прекален жаргонен език, произлизащ от всички форми на чата.

Love.net се оказа един добре реализиран отрязък от време, който пресъздава загубата на реална комуникация между хората, но същевременно с това е фокусиран върху дълбоките чувства, които те изпитват, но нямат желание да ги споделят и ги крият в себе си. От там произлиза едно апатично реално съществуване, а интернет се превръща в мястото за живот.  Любов и безразличие се преплитат на всички фронтове – на моменти изпепеляващи, а в други подлудяващи. Активният интернет потребител бързо ще открие себе си в не малка част от сцените и тихо ще се усмихне, гледайки да не го забележи някой.  И все пак къде е границата между реалност и виртуалност? Кое от това, което се изписва пред монитора, може да бъде казано в лицето на човек и кое го спира, за да го направи? Колко силни и трайни са чувствата и трепетите? Всичките тези въпроси са засегнати под една или друга форма, но дали зрителят ще открие отговори за себе си е съвсем отделен въпрос. „В крайна сметка всичко зависи от това какво търсиш“ – както в живота, така и като отговори от видяното.

Като цяло не мога да кажа, че съм ужасно впечатлен от представянето на идеята. Но определено мога да кажа, че филмът има своите силни моменти и не е крайна загуба на време, а в приятна компания може да се превърне в едно добро кино преживяване. 🙂

Високо напрежение / Limitless

Мина много време от последното ми ходене на кино, но все пак тази грешка беше поправена. Нямах никакви наблюдения върху афиша, така че се доверих на избора на компанията, с която бях. Филмът беше \“Високо напрежение\“, а очакването бе за екшън, тъй като така го водеха.

Главният герой Еди Мора (Брадли Купър) е затънал до гуша писател, който още не е написал нито една страница от роман, за който е взел аванс. Живее в мизерен апартамент, за който не си е плащал наема и заради вечното му отлагане за всичко, е зарязан и от приятелката си. Отчаян от живота, случайно среща брата-наркопласьор на бившата си съпруга, който му предлага лесно решение на проблемите му – да участва като опитно зайче за хапчета, които повишават многократно дейността на мозъка. Еди опитва и животът му се обръща на 360 градуса. От бездарен писател се превръща в преуспяващ борсов играч и всичко е много добро и красиво….Но всяко нещо си има цена, която често е много висока.

Още от първите надписи филмът ми допадна. Началото започва с безкрайно скоростно придвижване от място в място, като един дълъг тунел, по който се движи човек. Все едно съзнанието му скача от сцена в сцена, което на по-късен етап се оказа, че е пряко свързано с ефекта от хапчето. Действието не е мудно, но не и прекалено забързано, за да намери човек време да асимилира видяното. Самата история предразполага да си правиш предположения как ще завърши и какво ще се случи в следващия момент, но в действителност не познаваш. Всичко изглежда максимално опростено и плоско за зрителя, но това не е за сметка на цялата идеология. В един прекрасен момент се появява и Робърт Де Ниро, тъй както си го познаваме – без изненади, който допълнително внася свежест във филма. Изобщо концепцията е замислена така, че да гледаш с кеф и да се разтоварваш, а не да мислиш сега това схванах ли го или не успях напълно. Или да се налага да буташ хипнотизираният в екрана събеседник от ляво или дясно, за да го ядосаш с глупавите си въпроси. 😉

Определено историята няма нищо общо с екшън, но не мога да я определя и като мистерия/трилър както твърдят от IMDB. Знам само, че си струва гледането, независимо дали на голям екран или на домашното кино. 🙂