Monthly Archives: януари 2010

В живота на всеки идва момент, когато вътрешният огън угасва


Животът е радост и тъга! Началото по принцип е желано, а Краят никога не е желан. Независимо дали става дума за млад човек или изживял живота си старец, емоционалното преживяване има еднаква сила. Идвайки неочаквано, седиш и се чудиш сън ли е или реалност. Надеждата, че просто спи се изпарява, когато застанеш над изстиналата плът. Седиш и гледаш. Да, гледаш! Защото знаеш, че това ще е последният ти спомен. Искаш колкото се може повече да запечаташ този образ блед. В миг всички спомени се проясняват, дори и тези, които си забравил. Някак вътрешно превърташ лентата, за да намериш всичко, което ти е носило емоция. Стопираш и превърташ, и пак, и пак……Не искаш да виждаш края, но това е неизбежно. Мъчно ми е, но не ме боли. Не ме боли, но ми се плаче. Плаче ми се, но това е лично – между мен и Него. Сълзи се ронят, но душата ми се радва, защото знае, че започват по-добрите време за Него. Пак ще се усмихва и напомня за себе си, не толкова близо, но ще се усеща. Продължавам да се взирам и да виждам усмивката и спокойствието на лицето Му. Думите не са необходими, за да го чуеш – просто се вглеждаш.

Нощта си отминава, а Той все още спи и се усмихва. Започват да прииждат хора – много хора. Познати и роднини, които не съм виждал от десетки години. Нима имам толкова много роднини? Нима толкова много хора са Го уважавали? Редят се и гледат, целуват ръка и оставят цветя. Кой емоционално показва, кой просто мълчи. Явно пълно признание се дава едва, когато те няма.

Настава часа и всички потеглят, предвожда ни черна кола. Последни минути за спомен съкровен, преди да затворят похлупака завинаги. Редят се край Него и чакат да отдадат последна почит. Усещаш студа, но не те е страх. Не те е страх, но ти вече плачеш. Топли сълзи се стичат и капят над студеното лице, което продължава да се усмихва. Целувка за спомен и….сбогом.

Студ и мъгла – какво по-подходящо време. Пръстта започва да пада и чука. Бавно зарива последния спомен. Останал си сам и продължаваш да гледаш, а на душата някак става и леко. Става и леко, защото усеща спокойствието на вечността, която ще съпровожда вечно Неговата душа. Тихо е. Но ти стоиш, за да излееш това, което е твоя подарък за път към вечността. Пръстта постепенно утихва и не се чува, новият дом е вече готов. Остава да положиш венеца накрая и да продължиш живота суров.

Последно Сбогом, Дядо!

07.01.2010

Advertisements

3 Коментари

Filed under Писания и разсъждения