Връзки за обувки

Връзките са едно от най-полезните неща в човешкото съществуване. С тяхна помощ успяваш да извървиш учудващо много път, който е осеян с препятствия. Понякога се развързват и пречат, та дори те и спъват, но когато са подсилени със здрав възел, походката е уверена и стабилна. Крачиш смело напред, а ведрината струи от тялото ти. Нищо не е в състояние да те накара да промениш устрема си. А хоратата около теб виждат едни добре поддържани обувки с чисти и бели, или цветни връзки. На моменти дори завиждат, но това не е от значение за теб.

Лошо става ако те се протъркат или дори скъсат. Положението може да стане плачевно и дори катастрофално. Обувките губят своя блясък, превръщайки се в разхлопани чехли, с които да седиш на терасата. Причините за тези събития са множество, а могат ли да се предотвратят? Дали не е по-добре да отделяме по-често внимание на връзките, вместо да чакаме да потъмнеят и станат за пране? Дали не е по-добре да внимаваме къде ходим, вместо да го караме през калта? Дали не е по-добре да имаме подходящата информация за другите, за да знаем до колко в опасност са нашите? Дали пък да не престанем да спъваме единия крак в другия, което води до неприятно усещане за единия, а понякога и за двата? Изобщо варианти много, важното е да има кой да ги осъзнае навреме, прозирайки че не всичко е носене по течението. И да вземе мерки, за да не се налага после да прави възли, които не се скриват с времето.

И така, нека да опитваме да полагаме грижи за нашите връзки, нищо че има доста трудности в това. Но е добре и хората около нас да погледнат по-задълбочено надолу, да видят положението и да преценят дали не е необходимо все пак да внимават къде и как стъпват, или пък да се доверят на нас и изпробват нашите пътища.

Твоят вътрешен пътеводител е твоята мисловна карта

Дълго време нищо не съм писал тук, а толкова много неща са ми в главата. В последните месеци така се стекоха обстоятелствата, че често пътувам. Всъщност, почти не се прибирам на обичайното си местопребиваване. Пътувайки сам, независимо дали по път или траверси, на човек не му остава нищо друго освен да комуникира със себе си. Да го прави на едно подсъзнателно и нетипично за него ниво. Не, не бива да се бърка този диалог с онзи при психичната лабилност, при която започваш да си говориш сам. Говоря за нещо повече от това просто да останеш сам с мислите си.

Разполагам с цялото време на света. Край мен прелитат села и градове, поля и гори, равнини и планини, а аз не им обръщам никакво внимание, защото мисля над какво ли не. Не само над моето развитие и съществуване, но и над тези, които са на скъпи за мен хора. Съпоставям ситуации една с друга и създавам огромна мисловна разклонена мрежа, преплитайки по всевъзможен начин пътищата с тези личности. Предполагам, всеки е виждал форми на дървовиден изглед на представяне. Или пък, представете си една енергийна система с нейните хиляди разклонения. Е, същата е и в главата ми.  Разликата е, че това е нещо живо и променящо се в движение. Има няколко постоянни величини – в началото на тази мрежа, а всичко останало е теория на вероятностите.  Трудно е да предвидиш какво ново разклонение ще се появи, което ще измени всичко под него. Но пък точно там е предизвикателството – да съумееш да създадеш най-много предпоставки това, което е положително и добро, да се случи. И това носи един силен заряд, който те кара да се усмихваш. Твоят вътрешен пътеводител е твоята мисловна карта.

Стигнах до извода, че човек не мисли с главата си. Не мисли и със сърцето си, както е възприето като противоположност на предходното понятие. И двете състояния са моментни, нещо което днес го има, а утре го няма като усещане или действие. „Хехехе“ – тук някой би се изсмял и казал, къде съм тръгнал аз да откривам нови хоризонти? Не, не откривам нищо ново, то е заложено в самите нас и или се учиш как да го извадиш на повърхността, или остава завинаги скрито. Смятам, че душата е тази, която определя посоката и това е най-обективната истина за целевото съществуване на човек. Възможността тя да избистря посоката на движение в цялото ни заобикалящо объркване, не е за пропускане. За това трябва да се следва и не бива да слагаме бариери, които да я ограничават.  Всичко останало е една голяма заблуда, която само може да те забие там, където едва ли би искал да бъдеш някога.

За дупките народни

Зимата отмина. След нея останаха тежките последици от лугата и водата на непочистените водни маси сняг. Зейналите ями морят шофьорите, а многократно изправяните джанти чакат своите нови удари с чука и своето ново (или пореден сезон ако джобът е изтънял) облекло – летните гуми.

Столичната община се е задействала от рано да осигури комфорт по големите софийски булеварди, разбира се не може да очакваме да обръща внимание на огромните кратери по междублоковите подобия на улици, и се е задействала да „зашие“ поредната „кръпка“. Толкова се е залисала в рязането на асфалт и оформянето на причудливи форми, на които ще завиди всеки виден художник и човек на изкуството, че забравя основното – бързо запълване на издълбаното. Да, за нейна жалост само с рязане не става, трябва и мат’рял. Само че запълването не става веднага. Понякога не става и на следващия ден, а често минават и дни. През това време шофьорите хвърлят ези-тура къде ще им се случи да се набият на задръстване заради „художествените произведения“ на общината, или съответно къде има вероятност да срежат новосменената гума. А най-лошото от цялата работа е, че вероятно и пролетта и лятото ще отминат в кърпене, а до началото на зимата няма да има и помен от не малка част от  „кръпки“.

Същото е положението, та даже и по-трагично, при вечната настилка – паветата. Пренареждането им е толкова добро, че след него новите вълнообразните места стават като препятствие, което може да се сравни с морска буря пред безобидна рибарска лодка.  Вероятно ако събера децата, които добре се справят в пясъчниците с кофичка и лопатка (както и с играта тетрис), ще се представят по-добре с пъзела от павета и биха го наредили по-прецизно. И без това местата с пясък в градинките се използват за нужници на домашните „културни“ любимци, така че това ще е една прекрасно реализирана социална програма – С деца на пътя. Току виж това даде на управляващите и едни гърди напред при предстоящите избори.

Изобщо цялата работа е малко „Хубава работа, ама свършена по български“ – без идея и контролиран краен резултат.