Островът

В последните две години се наблюдава известно раздвижване на българското кино. Премиерата  на „Островът“ е поредното доказателство за нещо ново и нетипично за българската сцена. Камен Калев се оказва един от новите провокатори във филмовите среди и поредното му отроче може би ще внесе голям смут у българския зрител, който е свикнал да гледа основно сапунени турски сериали или комерсиално американско кино.

Самият филм разказва за любовта на главните герои Софи (Летисия Каста) и Данийл (Туре Линдхардт), които се озовават на остров в България по време на ваканцията си. През този престой зрителите биват въвлечени в една преплетеност от несвързани събития и моменти, които обаче преминават толкова мудно, че чак доскучават. След това филмът търпи тотален обрат и те хвърля в нищото, провокирайки мозъчна дейност. Сценарият не пропуска да иронизира българската действителност започваща от чаршията на Слънчев Бряг и стигаща до зяпналите с отворени усти зрители на Биг Брадър.

Не мога да кажа, че Островът ми хареса, но по-интересното е, че се замислих над отделните видяни ситуации. Провокацията спрямо българина е направо като чук върху калявано желязо. Свикналият със сивотата на ежедневието български манталитет е призован да излезе извън черупката си, а човешката душа да излезе на свобода. Да не се подчиняваш на стандарти и патриархални догми не е от силните страни на нито една нация, но заради това предполагам, че главните герои не са патриархалните българи. Излез извън себе си и живей според това какво усещаш, а не според това което светът е определил за теб – това ми остава в съзнанието след видяното.

Едва ли, даже съм сигурен, че филмът няма да има голям успех в България, но се надявам кино-критиците по света да му отделят нужното внимание.

Връзки за обувки

Връзките са едно от най-полезните неща в човешкото съществуване. С тяхна помощ успяваш да извървиш учудващо много път, който е осеян с препятствия. Понякога се развързват и пречат, та дори те и спъват, но когато са подсилени със здрав възел, походката е уверена и стабилна. Крачиш смело напред, а ведрината струи от тялото ти. Нищо не е в състояние да те накара да промениш устрема си. А хоратата около теб виждат едни добре поддържани обувки с чисти и бели, или цветни връзки. На моменти дори завиждат, но това не е от значение за теб.

Лошо става ако те се протъркат или дори скъсат. Положението може да стане плачевно и дори катастрофално. Обувките губят своя блясък, превръщайки се в разхлопани чехли, с които да седиш на терасата. Причините за тези събития са множество, а могат ли да се предотвратят? Дали не е по-добре да отделяме по-често внимание на връзките, вместо да чакаме да потъмнеят и станат за пране? Дали не е по-добре да внимаваме къде ходим, вместо да го караме през калта? Дали не е по-добре да имаме подходящата информация за другите, за да знаем до колко в опасност са нашите? Дали пък да не престанем да спъваме единия крак в другия, което води до неприятно усещане за единия, а понякога и за двата? Изобщо варианти много, важното е да има кой да ги осъзнае навреме, прозирайки че не всичко е носене по течението. И да вземе мерки, за да не се налага после да прави възли, които не се скриват с времето.

И така, нека да опитваме да полагаме грижи за нашите връзки, нищо че има доста трудности в това. Но е добре и хората около нас да погледнат по-задълбочено надолу, да видят положението и да преценят дали не е необходимо все пак да внимават къде и как стъпват, или пък да се доверят на нас и изпробват нашите пътища.