Monthly Archives: февруари 2011

Никой не знае, че съм куче


Отново се намирам в малката, но задушевна зала на театър 199. Този път постановката е \“Никой не знае, че съм куче\“, която е насочена към губещата своята слава чат мрежа Mirc (леле, това още съществувало!) или поне точно с такова впечатление остава зрителя, който някога е ползвал „чат румовете“ на въпросната програма (признавам си без бой, че съм я ползвал усилено и аз ;)).

Действието се развива в различни чат канали, където четиримата актьори се представят с измислени самоличности. Всеки до толкова възприема ролята си, че забравя за реалността и оформяйки две виртуални двойки, писателят ги редува, показвайки как изглежда една такава абсурдна онлайн свалка, отстрани. Вглъбяването в тази виртуална нереалност  няма как да бъде пренебрегната и за това се появява пети персонаж, който идва на интернет дружината като гръм от ясно небе.

Честно казано не съм очарован от постановката и бих я препоръчал само на погълнати от чат и интернет пространството хора. Да, наистина хора, тъй като всеобщото разбиране, че само младежите се захласват по интернет комуникацията не е изобщо така. Актьорската игра, с малки изключения, никак не ме впечатли. Имаше не малко силни жаргонни лафове, основно свързани с перефразиране на вулгарни думи с интернет термини. 🙂

Когато е писана постановката, интернет беше коренно различен, но въпреки това тя има много силно послание към съвремието. Защото дори mirc да е умираща мрежа, вече има огромно количество сайтове и мрежи за запознанства, където ситуацията с нереалистичните профили е даже в по-напреднал стадии. Отделно от това, доминирането на виртуалното над реалното е меко казано заплашително. Да изгубиш себе си в една виртуална лъжа, е по-трагично от неспособността да си добър събеседник в реален разговор. Пренасянето на социалните контакти във виртуалното пространство не може да доведе до нещо положително за използващия го. Да, на първо четене всичко е супер и нормално, но се губи човешкото, губи се и реалистичното удоволствие от физическото присъствие, което никога няма да бъде постигнато от технология, колкото и да е добра тя.

Макар и никой да не знае, че си куче, рано или късно ще го разбере. И тогава ситуацията може да бъде толкова пагубна, че не може да се понесе дори във виртуален свят, а какво остава за реалния такъв…

2 Коментари

Filed under Култура, Театър

Колко е трудно да кажеш „Благодаря“


Тръгвам сутрин за работа с колата. Изчислил съм времето, което ми е необходимо, за да стигна и всяко задръстване или друго обстоятелство има голяма вероятност да ме накара да закъснея. Докато се движа в малките междублокови улички, виждам човек с махаща ръка пред мен. Спирам, а той моли да му подам ток, че старото и раздрънкано, но носещо социален статус в обществото BMW, не може да запали. Поглеждам часовника на таблото, който показва напредващото време, но се съгласявам – все пак на всеки се случва, а и е неприятно обстоятелство. Закачаме кабелите и колата запали. Слиза, сваля ги и казва „готово”, след което се насочва към багажника, за да ги прибира. Не знаех, че вече вместо „благодаря” се вика „готово”….

Защо всъщност разказвам тази история, която колкото и кратка да бе, остави виден отпечатък в моето съзнание. Благодарността е нещо, което не сме свикнали да поднасяме и считаме за ненужно. Както този индивид, вероятно имащ се за културен, така и много други не знаят каква сила има една проста дума. За жалост тази сила не се използва, за да се подобри желанието на хората да си помагат и да карат другите да се чувстват горди от действията си, а се похабява по един грозен начин. А дали ако всеки се замисли и се опита поне в магазина или вкъщи да благодари, това ще направи по-различен живота му, както и живота на хората, на които го е казал?  Какво всъщност съдържа в себе си тази дума – проста рутина (когато е насилствено наложена като задължение, особено в сферата на услугите) или вложено чувство и емоция?

Аз лично съм се убедил и вярвам, че показването на отношение по този начин дава резултат. Показвам го дори в ситуации, в които е задължение на отсрещната страна да го направи, а не го прави. Това предизвиква стъписване у хората, които не го очакват и те често се чувстват виновни, че не са направили първи стъпката. Други пък се чувстват поласкани, че някой все пак е благодарен за добре свършената работа или услуга, което ги кара да се усмихват. Така че всичко е въпрос на желание за опити. Разбира се, винаги ще има случаи, в които няма да получим същото внимание и отношение, но в крайна сметка ние ще сме удовлетворени, че сме постъпващите правилно, а не корисно да се чудим дали сме направили каквото трябва или не сме.

А, да! И да не забравя едно важно уточнение. Казва се „благодаря”, а не „мерси”, че е по-лесно. Нека да оставим на французите сами да си ползват думата, а ние да не се мъчим да отбием номера, а да си ползваме нашата, макар и по-дълга. 😉

Вашият коментар

Filed under Ежедневие, Писания и разсъждения

Пусни ме вътре / Let me in


Не разбирам защо в последно време филмите с вампирска тематика са толкова много и безумно комерсиални. След като гледах първата част на „Здрач” си казах, че в желанието си да вкарат всевъзможни зрители в киносланите (най-вече жени, които очевидно не харесват страховити филми), сценаристите и режисьорите са си плюли на реномето и са направили поредното клише и в този жанр. И това си остана последната посредствена история на тази тематика, която бях сядал да гледам.

Съвсем случайно попаднах на \“Пусни ме вътре\“, за който дори не прочетох краткото резюме на историята, която в оригинал е шведска (гаранция по-добра), а американците просто са я пресъздали за техния пазар. Дълго време седя и чакаше подходящо време за гледане – след полунощ и в ден, който не предполага ставане рано на следващата сутрин.

Действието се развива основно вечер, поради което сцените са доста тъмни. Историята разказва живота на малко момче, което има непреодолими проблеми в училище, с по-големите  ученици. Няма приятели и основното нещо, което упражнява като извънкласно занимание е да прекарва времето си в наблюдаване на прозорците на съседите и седене пред сградата, в която живее. Един ден се нанасят нови съседи до апартамента му – възрастен мъж с малко момиче, привидно на годините на момчето. След няколко дни, в продължение на няколко вечери двете деца започват да комуникират помежди си по всякакъв начин, а междувременно се случват поредица от неочаквани събития, както за зрителя, така и за иначе спокойното малко градче.

Твърдо мога да заявя, че това не е филм за всеки. Не е история, която поемаш на един дъх и просто подминаваш. Действието е изключително мудно, а филма не е никак къс (близо 2 часа). Въпреки това цялото внимание е насочено към актьорите, а се съмнявам да има нещо по-въздействащо от играта на две деца. Деца, които минават през всички житейски уроци за големи. Но докато големите имат цял живот да минат по този път, то тези две деца го изминават за няколко дни. Зрителят е въвлечен в една показност, която е жестоко стряскаща и задействаща сетивата. Голяма част от сцените са прикрито брутални, а музиката е притъпена, но изключително подходяща за всичко показвано.

Сценарият събира двете противоположности на живота и ги сблъсква със страшна сила, наподобяваща взрив на частици в големият адронен колайдер. Една срещу друга са изправени две съдби, които няма какво да губят от този живот, но могат да направят нещо заедно, извън представите на човешкото. Една детска любов се съмнявам, че може да бъде толкова чиста и силно изразена при възрастни индивиди. И докато в “Здрач” се опитваха да въртят сюжета около една съзряваща връзка, то в „Пусни ме вътре” тази връзка движи всичко останало и няма граница, която да я спре. Смелост, умението да пресъздаваш, гордост и способността да прощаваш са само една малка част от всички частици на този пъзел от човешки и не до там човешки дарове.

Отвори съзнанието си, така че да пуснеш непознатото , за да изживееш нещо различно. В противен случай просто се примиряваш със съдбата си и идва момент, в който всичко ще загуби смисъл и душата ще загине. По този начин силната светлината ще се окаже прекалено ярка, в степен, която да ни подпали и заличи безвъзвратно.

4 Коментари

Filed under Кино, Култура