Вражалец

Едва ли е нужно да споменавам, че практически за тази постановка билети не се намират. Всичко става или с резервация, или с безумно чакане на опашки или чрез познати, но за месеци напред. Е, аз така и не се добрах до билети, но благодарение на скъпа приятелка се сдобих с покани и то за директорската ложа (което от своя страна не е никак за завиждане, тъй като седиш като пън на един неудобен стол и ако има някой пред теб в „ложата“, то забрави да виждаш каквото и да е било, освен ако не си над 1,90м). Залата бе претъпкана по шевовете, а вентилацията в Армията я няма никаква – буквално се потиш като в парник. Хич не им завиждах на тези от трети балкон, които вероятно съвсем са предавали богу дух. Но стига обща картина, да пристъпя към същественото, а то никак не е в положителна насока.

Историята се разказва за мним циганин-вражалец, който пристигайки на село предрича големи богатства за селския елит. Те, убедени в думите му, алчно събират пари, който скорошен нов обитател на селото обещава да умножи многократно, печатайки фалшиви банкноти. Парите всъщност са за специална хартия, която може да се закупи само извън страната и именно за това са необходими много пари, които алчното село събира за отрицателно време и сляпо дава на младежът от София.

Имах си едно на ум за тази постановка, понеже доста отзиви бях чел или чул. И опасенията ми съответстваха на действителността. Цялата игра е изградена върху персонажите на Любо Нейков – попът на селото и Димитър Рачков – кметът на селото. Всички ще си кажат, „ами това е чудесно за една комедия“ и може би биха били прави, но действителността е друга. Двамата не представят нищо повече от това, което виждаме в „Комиците“ и „Пълна лудница“. Даже спокойно мога да кажа, че е едно и също.

Нейков, в умелата си игра на поп, на моменти вкарва безумните жестове, които имитират бат Бойко. А публиката се насилва към хилеж и ръкопляскания на тази изтъркана вече тема. В последно време това се превръща в масова практика из постановките, които съм гледал, но смятам за неуместни подобен род вмъквания, които нямат нищо общо с действието.

Рачко, играейки кмет на селото, всъщност играе познатият от „Пълна лудница“ персонаж, а именно Жоро Бекъма. Нищо по-различно няма в играта му. Същите реплики, същия външен вид, същите накъсани жестикулирания и гърчове на тялото. Е, раздава се на 200%, но ако ми се гледа Бекъма, ще си пусна телевизора, няма да ходя на театър и то на такъв,  който е с билет от цена 20лв. (добре, че бях с покана, иначе това щяха да са едни от най-грешно похарчените пари).

Не бих пропуснал да спомена и актьорчето Блатечки. Този коцкар, новия секс символ на България,  през цялото време седя като пън на сцената. Първо се опита да го играе циганин, обаче никак не му се получава. Така и така играе заедно с Нейков, да вземе да понаучи някой урок от него. На по-късен етап, преминавайки в друга роля, когато имаше реплики си говореше като Чарли от „Стъклен дом“, а когато нямаше такива – се заливаше от хилеж на останалите играещи. Изобщо пълна антипатия към игра и публика. Не, че съм очаквал някаква игра точно от него, но отношението му бе просто подигравка с публиката. Кой му е дал диплома от НАТФИЗ на това гладно и бъркащо в чужди хладилници (справка кампанията на БТВ) момче, не знам.

Деси Бакърджиева и Светлана Бонин са персонажите, които играят нормално. Е, на моменти прекаляват с лигавенето си, но в случая самите роли са такива – наивно глупави , така че им е простено.

Все съм бил на не чак толкова интересни постановки, но никога не ми се е случвало изобщо да не се засмея искрено. Е, Вражалец не успя да ме накара да избухна в смях. И честно казано, гледайки реакцията на публиката, по-голямата част не реагираше искрено със смеха си, а по-скоро бе насилствено и ако не бяха толкова познати актьорите като комици, едва ли биха реагирали по този начин. Имайки предвид, че това е адаптация на стара и известна постановка, то можеше играта да се изпипа на едно по-високо ниво, от това което се показва.

Секс, наркотици, рокендрол

В последно време сравнително често изкарвам вечерите си седящ в някой театър и наслаждаващ се на поредната постановка. Изборът на тази бе много импулсивен, тъй като бях отишъл в театъра да заверявам билети и видях, че в момента това се играе и то на цени от 5лв. за билет. „Секс, наркотици и рокендрол“ е емблематичен за мен спектакъл, тъй като това бе първото сериозно представление, с което стартира желанието ми да ходя на театър преди повече от 12 години. Ама с какво гръмко заглавие съм започнал, а? 🙂

За трети път гледам постановката! Да, невероятно звучи да гледаш три пъти едно и също представление, но по-важното е защо го правя. Правя го, защото е повече от въздействащо и каращо те да намираш винаги на какво да се смееш или върху какво да помислиш. Всъщност, то няма как да е иначе, при условие, че пред теб играе Ивайло Христов. Вече близо 20 години този почти монолог е на сцена, а въпреки това не омръзва, дори на хора като мен, които са го гледали повече от веднъж.

Образът на Ивайло Христов (подкрепян от Коцето и Дони) преминава през няколко метаморфози. Ролите на скитник, на рок певец, на тинейджър, на забързан бизнесмен, на мастит богаташ показват късчета от живота на тези персонажи, които са много тясно свързани един с друг. Всеки макар и с различна ценност отразява едно общо виждане за обществото като цяло – с неговата поквареност, показност или мания за величие. Неща, които ни заобикалят и които ще останат винаги като показател, който или ще ни научи на нещо по-добро или ще ни закопа съвсем в тинята, в която така или иначе сме нагазили почти до шия. А когато всичко това е изпълнено с огромни порции смях, които ни заливат от сцената, всичко е много по-избистрящо се в главата на зрителя. Не случайно началото и краят са свързани със съдбата на беден просяк, който от една страна е пълен антипод на останалите роли, а от друга – показва, че „да си нормален излиза скъпо“.

Максималистът

Дълго време не бях посещавал Сатирата и за това реших, че Максималистът е една добра възможност за постановка. Вече бях гледал „Римска баня“ на Станислав Стратиев, от което очаквах да гледам поредната добра постановка, която да ме накара да се посмея и разтоваря. За жалост това не се случи поради ред причини.

Като за началото останах учуден, че половината салон остана празен. Имаше хора само до средата на залата, което досега не ми се беше случвало като ходя на театър – местата винаги са били изпълнени на макс, особено пък в големите и наложили се театри. Постановката се играе сравнително от скоро, което също би трябвало да е фактор един салон да е пълен и трудно да се намират билети. Абстрахирайки се от този обезпокояващи факти зачаках началото.

Историята се разказва за двойка влюбени млади хора, които обмислят как да направят жилището си по-организирано. Част от тази организация се явява закупуването на гардероб, който да събира разхвърляните им из стаята дрехи. И това се случва – купуват си масивен гардероб. Но от тук започва драмата на младата двойка, защото гардеробът се оказва жива личност, която всячески се опитва да промени живота им.

Цялата концепция ми се стори много хаотична. Действието се опитва да ни покаже как стремежът към максималното и съвършеното може да докара до безвъзвратна лудница. Самата идея след замисляне може да се усети само от хора, които ходят на театър често, но начина по който се представя ми се струва много неподходящ.  Концепцията с гардероба е много пресилена и не на място (предполагам това е идеята на Стратиев, но въпреки това можеше да се изпипа). Да не говорим, че самата игра на актьорите е много изкуствена и не създава усещането за реалност. Наблъскването на персонажи, които нямат нищо общо с основната идея, а влизат и излизат от действието без особен смисъл, още повече натоварва зрителя и го кара да се чуди има ли изобщо някаква идея в цялото действие. За капак самата постановка завършва без усещащ се край – просто в един момент все едно някой казва „стоп“  и актьорите престават да играят. В зрителя съвсем естествено възниква въпрос „И това ли беше?“, но гледайки покланящите се като за край на представление актьори, разбира че повече няма да има.