Мальовица

Поредният почивен неделен ден отново води в Рила. Ентусиазирани от успеха на Мусала бе време за посока, която да няма лифт и да не е толкова масова. Бе време за един от труднодостъпните върхове, а именно вр. Мальовица. Честно казано, въпреки че прочетох няколко пътеписа, не очаквах да е необходимо нещо повече от желание за този връх.

Приключението започна в 9 часа от Централната Планинска Школа, която е изходна точка до заветната цел. От там до хижа Мальовица маршрутът е каменист, но сравнително лек и с не голям наклон. При бързо ходене се взима за 40 минути, след което може да се отдъхне на самата хижа, която има всичко необходимо – от нещо за пиене до перални машини (интересно къде ли се излива водата им?). До тук добре, но остатъка от маршрута кара сърцето ти да не спира да тупти ускорено и води до обилно потене. Каменистият терен става непрекъсната „величина“, което от своя страна способства за чести залитания по камъните от непрестанното скачане от един на друг. „Пътеката“ се вие през цялото време около планинска река, като периодично се върви я от ляво, я от дясно на нея. През целият път до горе има само един прав участък, който върви между два склона и не случайно именно там могат да бъдат видяни паметни плочи на загинали алпинисти и туристи. Районът зимно време е силно лавионоопасен и точно това равно място е най-подходящо човек да пострада.

След отпускащото ходене по равното идва ред на най-тежката част, пред която пътеката от заслон Ледено езеро до вр. Мусала е като скоростна отсечка, спрямо тази до вр. Мальовица. Последната не стига, че на моменти е трудно откриваема (просто защото всичко е в камъни) ами е и изключително стръмна и трудна за изкачване. Хубавото е, че минава край красивите Еленски езера, та човек поне за момент може да се разсее от напрежението, което вече усеща в краката и тялото си. В един момент започваш да се чудиш дали изобщо ще стигнеш чак до горе. А къде всъщност е това горе? Наоколо се виждат само върхове и дори случайните минувачи (за разлика от дестинациите с лифт, тук има малко такива) не могат да ти дадат еднозначен отговор кое е върха. Попадането на класически планинари също не е голям плюс, защото като ти покажат докъде трябва да стигнеш и колко горе-долу време остава и съвсем ти се доревава. Но стигнал ли си до някъде и имаш ли време – атакуваш, няма връщане назад!

Стигайки до предела, при условие, че няма мъгла, се вижда от високо Рилският манастир, сгушен сред горите. Вятърът тук е доста силен и изисква екипировка, която да не го пропуска до изпотеното тяло. Компенсацията от неприятното време идва от сравнително равния терен, който трябва да се прекоси, за да се стигне крайната точка. А тя определено си струва! Гледката е невероятна и имаш опции да виждаш различните красоти на Рила – от отвесни склонове до езера, равни плата и ридове. Хоризонтът кара погледът да се рее в далечината и да се наслаждава на пухкавите облаци, които се стелят като море от мляко над планинските „брегове“. Трудно може да се опише преживяването, именно поради това трябва да се види. Изкачването от хижата отнема около 3 часа, но си струва всяка секунда положено усилие. Е, после трябва да се мисли и за слизането (което не е по-малко сложно!), но нека да не мислим за подробностите 🙂 Като говорим за слизане е добре да спомена, че от Централната Планинска Школа до селото много трябва да се внимава, тъй като има БЕЗУМНИ „легнали полицаи“, които не са означени по никакъв начин, а са огромни.

Вероятно това бе последната голяма дестинация от Рила, която посетихме. Сега е време да се обърнем към някоя друга величествена планина, а те определено не са малко, така че изборът няма да е лесен 😉

Мусала

След обход на Рилските езера бе добре формата да бъде поддържана с някоя друга планинска дестинация. Като едно естествено продължение това се оказа вр. Мусала. Вече имах един опит за изкачването му, но тогава лифта до Ястребец не работеше, което беше определящо за предела на силите ми. На всичкото отгоре трябваше да се качим и слезнем за един ден, което допълнително утежни ситуацията, та успях да стигна само до заслон „Ледено езеро“. И както се казва – издъних се на финалната права, но пък за сметка на  това винаги може да се потърси възможност за поправка 🙂

Този път лифта работеше и срещу 10 лв. се спестяват няколко километра изкачване и ходене. Това явно бе осъзнато от огромен брой хора, които се нижеха като мравки из планинските пътеки след известно чакане на опашка за съоръжението. Важно е да се знае, че лятно време лифта работи от 8,45 до 18 ч. (през почивните дни), въпреки че от горната станция обикновено изчакват закъсняващите туристи. От Ястребец до хижа Мусала пътя може да се нарече приятна планинска разходка по почти равна и широка пътека. Няма дори малко възвишение, което да те накара да се изпотиш (за разлика от ходенето пеша от Боровец до хижата, което си е направо ад). Разстоянието се взаима за 45 мин. при бързо темпо на ходене, след което човек може да се отпусне за малко край бистрите води на езерото до хижата.

Изкачването до заслона може да стане по една от двете пътеки край езерото. Лявата (зимната) е по-полегата и съответно заобикаля малко повече. Началото на дясната (лятната) е доста стръмно, но за сметка на това за отрицателно време се изкачвате над хижата. По някое време двете пътеки се сливат и от там катеренето продължава в една посока. Денивелацията не е много голяма, което прави изкачването сравнително лесно, но определено си трябват удобни обувки заради каменната местност, през която се минава.

Следващата по-голяма почивка се случва на заслон „Ледено езеро“, където има възможност за зареждане на студена планинска вода, която е крайно нужна за предстоящото приключение. От тук започва трудната част на изкачването, което си е вече натоварващо. Терена е крайно каменист и песъчлив, пътеката е тясна и стръмна, а разминаването става трудно. Натоварването за организма е голямо и затова е добре да не се прекалява с почиването при заслона, за да не се отпусне съвсем тялото, което може да се окаже голяма тежест докато се стигне върха. При изкачването температурата на въздуха рязко пада и започват да се усещат типичните за Мусала ветрове.

Продължителността на ходенето от хижа Мусала до горе е 2 часа. На самият връх също доста духа и времето много бързо се променя. За сметка на това е равно и има досатъчно място за почивка и релакс, както и възможност да се наслади човек на разнообразни гледки – от панорамни скалисти върхове до обширни планински пасища. Задължително е да се почерпи човек с чаша горещ чай, а защо не и с добавка на ром 😉

Рилски езера

Една от най-красивите природни забележителности на Рила са именно Седемте рилски езера. Вида им кара всеки застанал пред тях да притаи дъх и ако има начин да продължи да им се наслаждава вечно. Но, за да може усещането да е максимално, то има няколко правила, които са задължителни при посещение, на която и да е било планинска точка:

1. Удобни обувки! Под такива да не се разбират кецовете от женският пазар или скъпите маратонки от 100лв. нагоре. Не, че и с тях не може, но рискувате да си навехнете крак, да имате неописуеми болки в ходилата, да ви подгизнат краката и не на последно място – да ги направите негодни за повторна употреба. А най ми е забавно, когато видя наточена фльорца с токчета – в планината. При такава ситуация се питам дали въпросното същество осъзнава, че не се намира в центъра на София, търсейки поредното кафене, в което да седне преуморена. Обувките за планина трябва да са леки, високи, с дебела и мека подметка и непропускащи вода. Подобни обувки не са никак евтини, но ако смятате и в бъдеще да ги ползвате, то определено инвестицията си струва.

2. Подходящо облекло. Времето в планината не се влияе от ничия синоптична прогноза. Колкото и интернет да ви убеждава, че ще е слънчево, толкова вие си имайте едно на ум и си носете връхна дреха. Случвало ми се е в рамките на 30 минути времето от слънчево да стане облачно, от там да падне мъгла (което свали температурата с 6-7 градуса), след което заваля дъжд и накрая отново стана слънчево. Така че е важно да се има готовност за всичко, тъй като не се знае какво и къде ще ви изненада.

3. Раница (а не голяма дамска чанта!) с всичко необходимо, без излишен багаж. Каквото и да слагате в раницата имайте предвид, че когато се катерите, в един прекрасен момент тя започва да увеличава теглото си. Не защото сте сложили нещо допълнително в нея, а защото всичко по вас започва да ви се струва тежко и ненужно. Наблегнете на вода и нещо леко за хапване, вместо да се чудите колко бири да вземете и дали да не си направите тройка кебапчета с 3 филии хляб за из път. Сложете и някое хапче за глава заради голямата и рязка промяна в надморската височина, което често оказва влияние. И да не забравя тъй важната торбичка за отпадъци – в планината такива не се оставят!

4. Въоръжете се с воля и нахъсаност. В противен случай рискувате да се откажете още на първите 100 метра и дишайки тежко да заседнете, чакайки групата да се върне…има-няма след 4-5 часа или на следващия ден 🙂 Когато слизате от висока точка и знаете, че малко остава, но е трудно, винаги нахъсвайте качващите се. Все пак са стигнали до тук, няма да се предават, я!

5. Пред планината всички са равни. Не подминавайте никого без да го поздравите – това е закон!

Езерата са сравнително лесни за изкачване, дори и за хора, които нямат навика да се катерят често. Това е така, тъй като най-трудния участък може да се вземе с открит лифт (вече не се чака безумно много, за да се качиш) срещу 15лв. в двете посоки. Горната му станция е точно до новата хижа „Рилски езера“, откъдето започва ходенето пеш около езерата. Имайте предвид, че това е последното място, където може да отидете до тоалетна. След това търсенето на някой по-голям камък (дървета и храсти няма), зад който да се скриете е трудно начинание, изискващо бързи умения в дебненето и похватност при сваляне и вдигане на дрехи 😉

От хижата има два пътя – един, който върви изцяло покрай езерата и друг, който върви над тях. Препоръчително е да се тръгне по втория, тъй като при него след първоначалната голяма денивелация става равно и така спокойно, и без усилия могат да се видят последните пет от езерата (Бъбрека, Близнака, Трилистника, Рибното, Долното), тъй като броенето е от горе надолу.  И двете пътеки се срещат при Бъбрека, откъдето започва най-голямото изкачване, за да бъдат видяни първите две езера – Сълзата и Окото, а те определено си струват катеренето (стига да не падне голяма мъгла, както се случи при мен точно като се качих до Окото). При пишман туристи, мудно ходене, чести снимки и спиране за почивки, изкачването отнема 3 часа.

След повторно слизане до Бъбрека може да се тръгне по другият път, който минава покрай самите езера. Той обаче е доста каменист и отнема повече време, но пък виждате езерата от близо. А и в крайна сметка сте отишли да се повозите на лифта или да се раздвижите малко, за да видите езерата в цялата им прелест?

Може би заради наличието на лифт, около езерата лятно време има купища хора. Разхождайки се, имах нагласата по пътя си да виждам всевъзможни боклуци. Из медиите постоянно прокламираха как след отварянето на лифта планината била пълна с такива. Чесно казано боклуци почти не видях, с изключение на някоя друга хартия или фас (!), но не се набихава трайно на очи. Най-неприятното, на което попаднах бе женски атрибут, който неблагоразумната му собственичка беше „забравила“ в тревата. След като има моментни неразположения да се подготви за тях и да си прибира неразграждащите се артефакти! Чух хора, че под самия лифт са забелязали отпадъци, което също е признак на ниска степен на култура. Не разбирам, толкова ли е сложно да си прибереш отпадъка и да го изхвърлиш където е необходимо? Или може би планината трябва да заприлича на сметище, за да се усети глупавият народ, че е съгрешил?