Tag Archives: трилър

Пусни ме вътре / Let me in


Не разбирам защо в последно време филмите с вампирска тематика са толкова много и безумно комерсиални. След като гледах първата част на „Здрач” си казах, че в желанието си да вкарат всевъзможни зрители в киносланите (най-вече жени, които очевидно не харесват страховити филми), сценаристите и режисьорите са си плюли на реномето и са направили поредното клише и в този жанр. И това си остана последната посредствена история на тази тематика, която бях сядал да гледам.

Съвсем случайно попаднах на \“Пусни ме вътре\“, за който дори не прочетох краткото резюме на историята, която в оригинал е шведска (гаранция по-добра), а американците просто са я пресъздали за техния пазар. Дълго време седя и чакаше подходящо време за гледане – след полунощ и в ден, който не предполага ставане рано на следващата сутрин.

Действието се развива основно вечер, поради което сцените са доста тъмни. Историята разказва живота на малко момче, което има непреодолими проблеми в училище, с по-големите  ученици. Няма приятели и основното нещо, което упражнява като извънкласно занимание е да прекарва времето си в наблюдаване на прозорците на съседите и седене пред сградата, в която живее. Един ден се нанасят нови съседи до апартамента му – възрастен мъж с малко момиче, привидно на годините на момчето. След няколко дни, в продължение на няколко вечери двете деца започват да комуникират помежди си по всякакъв начин, а междувременно се случват поредица от неочаквани събития, както за зрителя, така и за иначе спокойното малко градче.

Твърдо мога да заявя, че това не е филм за всеки. Не е история, която поемаш на един дъх и просто подминаваш. Действието е изключително мудно, а филма не е никак къс (близо 2 часа). Въпреки това цялото внимание е насочено към актьорите, а се съмнявам да има нещо по-въздействащо от играта на две деца. Деца, които минават през всички житейски уроци за големи. Но докато големите имат цял живот да минат по този път, то тези две деца го изминават за няколко дни. Зрителят е въвлечен в една показност, която е жестоко стряскаща и задействаща сетивата. Голяма част от сцените са прикрито брутални, а музиката е притъпена, но изключително подходяща за всичко показвано.

Сценарият събира двете противоположности на живота и ги сблъсква със страшна сила, наподобяваща взрив на частици в големият адронен колайдер. Една срещу друга са изправени две съдби, които няма какво да губят от този живот, но могат да направят нещо заедно, извън представите на човешкото. Една детска любов се съмнявам, че може да бъде толкова чиста и силно изразена при възрастни индивиди. И докато в “Здрач” се опитваха да въртят сюжета около една съзряваща връзка, то в „Пусни ме вътре” тази връзка движи всичко останало и няма граница, която да я спре. Смелост, умението да пресъздаваш, гордост и способността да прощаваш са само една малка част от всички частици на този пъзел от човешки и не до там човешки дарове.

Отвори съзнанието си, така че да пуснеш непознатото , за да изживееш нещо различно. В противен случай просто се примиряваш със съдбата си и идва момент, в който всичко ще загуби смисъл и душата ще загине. По този начин силната светлината ще се окаже прекалено ярка, в степен, която да ни подпали и заличи безвъзвратно.

Реклами

4 коментара

Filed under Кино, Култура

Градът / The town


Разполагах с два ваучера за кино, които дълго отлежаваха и макар, че все още валидността им не бе изтекла, реших да посетя някой филм и то през седмицата. Спрях се на \“Градът\“ с участието на Бен Афлек, който се изявява и като режисьор, и сценарист на продукцията.

Прожекцията бе от 20:15, а залата в 19ч. беше празна, така че изборът на места не беше труден. 🙂 В крайна сметка в киносалона не се появиха повече от 20 души, което беше супер, с оглед на това, че може да си седиш където си искаш, може да се шириш, и също така няма да те притеснява поетапното звънене на телефони от долните или горните редове. Всичко това можеше да бъде допълнено и от приятна обстановка в киното, но уви – оказа се голяма мизерия. Седалките бяха видимо мръсни и с вид на тези от междуселските „по-нови“ автобуси. Екранът и озвучаването беше на не много добро ниво за съвременно кино, което с оглед на идентичната цена на билет в кино Арена, изобщо не би те накарало да се замислиш в кое кино да предпочетеш прожекция. Е, сигурно за живеещите в центъра е удобно, но аз лично предпочитам по-динамичното усещане в киното, отколкото удобството от близостта му.

Филмът се разказва за гангстерски квартал в Бостън, където умението за обири се предава от поколение на поколение. Главните герои са добре организирана банда, която умело и с финес обира всичко, което би донесло големи суми пари, като това се случва без убийства. В тази връзка, при обир на банков клон, се натъкват на привлекателна служителка (Ребека Хол), която с течение на времето променя вижданията на Дъг (Бен Афлек) – ръководителя на бандата, който вместо да я държи просто под контрол, се влюбва в нея. От там нататък кашата става по-голяма и по-голяма, а изгледите за светло и спокойно бъдеще, без полиция и преследване, бързо се изпаряват.

На първо четене историята не изглежда кой знае какво – стандартно екшънче и се чудиш какво толкова ще гледаш в оставащите два часа от началото на филма, което е доста мудно и безинтересно. С течение на времето, обаче се намесват и други персонажи и действия, които разнообразяват общата картина. Далеч съм от мисълта, че филмът е невероятно чудо, но определено може да прикове вниманието на човек, за да не усети кога е минало времето. Сцените са направени така, че да не изглеждат прекалено нереалистични, а не примерно, да виждаш как се изпразва един пълнител куршуми срещу някой и той остава жив. Също така на места има много добър хумор, който допълнително рзчупва идеологията. Така че филмът дори и да се пропусне на кино, би било добре да се гледа поне на домашното такова. 😉

Оказа се, че гледането на филм през седмицата е добро решение. Първо, защото хората в киносалона са малко – не ти пречат и не се налага да ходиш 2-3 часа по-рано за билети, и второ, дава възможност да се разтовариш от напрегнатите работни дни. Може би поради тази причина в салона имаше и единични личности, които искрено се забавляваха на това, което гледаха, без да им пречи, че са сами. 🙂

Вашият коментар

Filed under Кино, Култура

Генезис / Inception


Никога не съм харесвал Леонардо Ди Каприо, няма и да започна, но той не е достатъчен фактор, за да ме спре да гледам един от хитовете на годината – Inception. Много слушах за филма, но каквото и да се говори за един филм на Кристофър Нолан, то той просто трябва да се гледа, защото иначе всичко си остава просто думи изхвърлени в пространството. След негов филм няма как да не останете като ударен с парен чук и с широко отворена уста, или да се питате какво всъщност се случва пред очите ви.

Действието на филма се разказва за група специалисти по внедряване на сънища в хорското съзнание и извличане на важна информация по този начин. Незаконна дейност, която обаче си има специфичен пазар, което естествено е доста рисковано. Това е струвало на главният герой Коб (Ди Каприо) жената, децата и домът му. Една последна, на пръв поглед невъзможна мисия, е шансът му да си върне живота и да се прибере при децата си. Мисия, която изисква пълна отдаденост, премереност на риска и прецизна точност на всеки детайл и действие.

Сцените са заснети по един шантав и неописуем начин, на прага на реалността и измислицата. Докато гледате е необходимо да не се отклонявате нито за миг от това, което е пред очите ви. Това е характерно на всеки филм на Нолан, който се чудя дали живее в реален свят. Съдейки по шедьоврите, които твори просто е невъзможно това да е нормален човек, разбира се в добрия смисъл на думата ;). Историята е толкова заплетена, че всяко невнимание ви струва заплашително сочене с пръст и загуба на важна част от пъзела, съставен от множество сложни и дребни части. Капка по капка, информацията се стича от сетивата към вените, за да закипи в сърцето все по-силно, а от там тялото да трепти в очакване на кулминацията. А тя е във всеки един момент, не само в началото или края, а буквално във всеки миг. Това е филм, който не бива да бъде разкриван в подробности, защото всеки трябва да преоткрие смисъл в него, да го преживее и почувства.

2 коментара

Filed under Кино, Култура

Безсмъртен / L’immortel (22 Bullets)


Честно казано винаги съм бил скептичен към френските филми, най-вече заради френският език. А и нали сме свикнали с американския комерсиализирън, та не се сещаме, че на света има и други държави, които може би имат нещо стойностно от света на киното. Доказателство за това са две френски имена – Люк Бесон и Жан Рено. Тези две личности са гаранция за добра идея, перфектно изпълнение и уникално усещане.

L’immortel е екшън-трилър, който се разказва за суровите човешки взаимоотношения, трайността на едно приятелството и алчността за власт и пари. Шарли Матей (Жан Рено) дълги години е бил страшилището на мафията в Марсилия. Уморен от този си живот, той решава да се оттегли и успява няколко години да води съвсем обикновен живот. Но законите на мафията са ясни – ти не може да съществуваш без нея, но тя може да се отърве от теб. Матей е прострелян, а експертизата показва 22 изтрела, след които той оцелява. И това се превръща в най-големият ужас на опиталите се да го убият, особено след покушение и над близък на него човек.

Подходът на заснемане е много интересен по две причини. Първата е, че в началото на филма паралелно се показват две действия, развиващи се в миналото и настоящето, което винаги ми е допадало – кара те да се замисляш и да внимаваш много в действието, без да се разсейваш. Втората е, че преходът от сцена в сцена е супер бърз, но същевременно с това е направен изключителен баланс, така че да не губиш нишката между отделните такива. Самото действие е много реалистично и буквално те прави зрител на една ръка разстояние, с всичките му кървави и брутални сцени. Всичко е динамично и дори статичните на пръв поглед моменти са показани така, че да изглеждат динамични. По този начин не усещаш как времето минава, а ти искаш все повече интересни моменти.

L’immortel не е от стандартните клиширани екшън-трилъри с очакван край още след десетата минута гледане. Този филм те завърта на бързи обороти, центрофугира те с пълна сила, след което те изхвърля чист и ароматизиран с емоционален омекотител 🙂

Вашият коментар

Filed under Кино, Култура

Книгата на Илай / The Book of Eli


В последните години филмовите дейци масово ни занимават с истории, които показват края на света. Разликата в отделните такива е, че едните показват самото разрушение на всичко, а другите показват действия развиващи се десетки години след катаклизмите. Такива филми са 2012The Road (Пътят) и Книгата на Илай (The Book of Eli).

В „Книгата на Илай“ ни показват действие което се развива десетки години след катастрофални войни. Земята е пуста, водата е оскъдна, а човекоядството е явление, което често се среща. Погледът е съсредоточен върху главния герой Илай имащ мисия, която следва от 30 години. Вярата в това, което трябва да прави е основния му мотиватор през всичките тези години. Тази мисия е свързана с книга, която е единствената запазена в този разрушен свят и от нея зависи бъдещето на човечеството. Като във всеки филм и тук ще се намери някой да пречи на една такава кауза. Самопровъзгласил се диктатор прави всичко възможно да се докопа до тази книга, която ще му помогне да затвърди и увеличи влиянието си над оцелелите хора. Каква е книгата и какво точно се случва като история ще разберете, след като гледате филма, който наистина си струва отделеното време.

Къде е провокацията в подобен род филми? Както в „The road“, така и тук се акцентира на една все по-силно засилваща се черта у човечеството – разхищението на ресурси. Неща, които сме приемали за даденост, в един момент се оказва, че са изчезнали, а от там се затрива и всичко живо. Безхаберието и разрухата, всички форми на несъдействие, човешката алчност и т.н. показват само колко сме слаби и зависими. Необходимо ли е да се случи най-лошото, за да има промяна? Кога ще започнем да разчитаме правилно сигналите, които ежедневно получаваме под една или друга форма? Все въпроси, на които или никой не иска да отговори или му е все тая, тъй като „в крайна сметка никой не живее вечно, така че сега ще правя каквото си искам“. Толкова сме заслепени и съсредоточени в себе си, че забравяме да живеем според това, което научаваме. А трябва просто… „да правим повече за другите, отколкото за себе си“ … както е написано в книгата.

4 коментара

Filed under Кино, Култура