Tag Archives: сатиричен театър

Максималистът


Дълго време не бях посещавал Сатирата и за това реших, че Максималистът е една добра възможност за постановка. Вече бях гледал „Римска баня“ на Станислав Стратиев, от което очаквах да гледам поредната добра постановка, която да ме накара да се посмея и разтоваря. За жалост това не се случи поради ред причини.

Като за началото останах учуден, че половината салон остана празен. Имаше хора само до средата на залата, което досега не ми се беше случвало като ходя на театър – местата винаги са били изпълнени на макс, особено пък в големите и наложили се театри. Постановката се играе сравнително от скоро, което също би трябвало да е фактор един салон да е пълен и трудно да се намират билети. Абстрахирайки се от този обезпокояващи факти зачаках началото.

Историята се разказва за двойка влюбени млади хора, които обмислят как да направят жилището си по-организирано. Част от тази организация се явява закупуването на гардероб, който да събира разхвърляните им из стаята дрехи. И това се случва – купуват си масивен гардероб. Но от тук започва драмата на младата двойка, защото гардеробът се оказва жива личност, която всячески се опитва да промени живота им.

Цялата концепция ми се стори много хаотична. Действието се опитва да ни покаже как стремежът към максималното и съвършеното може да докара до безвъзвратна лудница. Самата идея след замисляне може да се усети само от хора, които ходят на театър често, но начина по който се представя ми се струва много неподходящ.  Концепцията с гардероба е много пресилена и не на място (предполагам това е идеята на Стратиев, но въпреки това можеше да се изпипа). Да не говорим, че самата игра на актьорите е много изкуствена и не създава усещането за реалност. Наблъскването на персонажи, които нямат нищо общо с основната идея, а влизат и излизат от действието без особен смисъл, още повече натоварва зрителя и го кара да се чуди има ли изобщо някаква идея в цялото действие. За капак самата постановка завършва без усещащ се край – просто в един момент все едно някой казва „стоп“  и актьорите престават да играят. В зрителя съвсем естествено възниква въпрос „И това ли беше?“, но гледайки покланящите се като за край на представление актьори, разбира че повече няма да има.

Вашият коментар

Filed under Театър

Натрапникът


Време беше за театър! На подобно изкуство скоро не бях присъствал. Принципно винаги избирам постановки, които да забавляват и да не натоварват с цел положително емоционално въздействие. А постановките на Франсис Вебер са именно такива.

След като вече имах добри отзиви за \“Вечеря за тъпаци\“ (които също смятам да гледам), съвсем насочено избрах да гледам \“Натрапникът\“.

Актьорският състав, с изключение на Павел Попандов, нищо не ми говореше, но това определено не ме спря – не може да се разчита само на старите имена от българската театрална сцена, необходимо е да се дава шанс и на новите. И определено не съжалявам, че го направих. Отдадеността на актьорите бе въздействаща дори в по-слабите моменти от постановката, които на фона на останалите са просто игла в купа сено.

Историята се разказва за фотограф, който се настанява във централен хотел, с цел да заснеме от стаята си интересни моменти от посещението на известна политическа личност. Предполага се, че тази личност е застрашена от убийство и фотографът смята, че това ще е неговия миг за слава. Но вместо да се съсредоточи върху мисията си, той се отдава на мисли и терзания за бившата си жена, която го е напуснала, разбира се според него неосновано. В тази цялата ситуация, неволно биват въвлечени пиколото и съседът по стая, който е не кой да е, а наемния убиец, готов да затрие важната политическа персона. И така, в непрестанни опити да си свърши работата, на убиецът му се налага да тича от стая в стая и да обръща внимание на отчаяния си съсед, който прави опит след опит да се самоубие заради налегналата го депресия. Какво ще се случи и какви ще са последиците от тази трагикомична среща могат да се видят и усетят на място 😉

Комичните ситуации се редуват една след друга. Действието до такава степен те въвлича, че нямаш много време да си поемаш дъх, който след малко ще оползотвориш за поредната порция смях. А той определено зарежда с адреналин зяпналата публика, която е изпълнила до пръсване залата.

 

Вашият коментар

Filed under Култура, Театър