Tag Archives: ревю

Вражалец


Едва ли е нужно да споменавам, че практически за тази постановка билети не се намират. Всичко става или с резервация, или с безумно чакане на опашки или чрез познати, но за месеци напред. Е, аз така и не се добрах до билети, но благодарение на скъпа приятелка се сдобих с покани и то за директорската ложа (което от своя страна не е никак за завиждане, тъй като седиш като пън на един неудобен стол и ако има някой пред теб в „ложата“, то забрави да виждаш каквото и да е било, освен ако не си над 1,90м). Залата бе претъпкана по шевовете, а вентилацията в Армията я няма никаква – буквално се потиш като в парник. Хич не им завиждах на тези от трети балкон, които вероятно съвсем са предавали богу дух. Но стига обща картина, да пристъпя към същественото, а то никак не е в положителна насока.

Историята се разказва за мним циганин-вражалец, който пристигайки на село предрича големи богатства за селския елит. Те, убедени в думите му, алчно събират пари, който скорошен нов обитател на селото обещава да умножи многократно, печатайки фалшиви банкноти. Парите всъщност са за специална хартия, която може да се закупи само извън страната и именно за това са необходими много пари, които алчното село събира за отрицателно време и сляпо дава на младежът от София.

Имах си едно на ум за тази постановка, понеже доста отзиви бях чел или чул. И опасенията ми съответстваха на действителността. Цялата игра е изградена върху персонажите на Любо Нейков – попът на селото и Димитър Рачков – кметът на селото. Всички ще си кажат, „ами това е чудесно за една комедия“ и може би биха били прави, но действителността е друга. Двамата не представят нищо повече от това, което виждаме в „Комиците“ и „Пълна лудница“. Даже спокойно мога да кажа, че е едно и също.

Нейков, в умелата си игра на поп, на моменти вкарва безумните жестове, които имитират бат Бойко. А публиката се насилва към хилеж и ръкопляскания на тази изтъркана вече тема. В последно време това се превръща в масова практика из постановките, които съм гледал, но смятам за неуместни подобен род вмъквания, които нямат нищо общо с действието.

Рачко, играейки кмет на селото, всъщност играе познатият от „Пълна лудница“ персонаж, а именно Жоро Бекъма. Нищо по-различно няма в играта му. Същите реплики, същия външен вид, същите накъсани жестикулирания и гърчове на тялото. Е, раздава се на 200%, но ако ми се гледа Бекъма, ще си пусна телевизора, няма да ходя на театър и то на такъв,  който е с билет от цена 20лв. (добре, че бях с покана, иначе това щяха да са едни от най-грешно похарчените пари).

Не бих пропуснал да спомена и актьорчето Блатечки. Този коцкар, новия секс символ на България,  през цялото време седя като пън на сцената. Първо се опита да го играе циганин, обаче никак не му се получава. Така и така играе заедно с Нейков, да вземе да понаучи някой урок от него. На по-късен етап, преминавайки в друга роля, когато имаше реплики си говореше като Чарли от „Стъклен дом“, а когато нямаше такива – се заливаше от хилеж на останалите играещи. Изобщо пълна антипатия към игра и публика. Не, че съм очаквал някаква игра точно от него, но отношението му бе просто подигравка с публиката. Кой му е дал диплома от НАТФИЗ на това гладно и бъркащо в чужди хладилници (справка кампанията на БТВ) момче, не знам.

Деси Бакърджиева и Светлана Бонин са персонажите, които играят нормално. Е, на моменти прекаляват с лигавенето си, но в случая самите роли са такива – наивно глупави , така че им е простено.

Все съм бил на не чак толкова интересни постановки, но никога не ми се е случвало изобщо да не се засмея искрено. Е, Вражалец не успя да ме накара да избухна в смях. И честно казано, гледайки реакцията на публиката, по-голямата част не реагираше искрено със смеха си, а по-скоро бе насилствено и ако не бяха толкова познати актьорите като комици, едва ли биха реагирали по този начин. Имайки предвид, че това е адаптация на стара и известна постановка, то можеше играта да се изпипа на едно по-високо ниво, от това което се показва.

2 Коментари

Filed under Театър

Максималистът


Дълго време не бях посещавал Сатирата и за това реших, че Максималистът е една добра възможност за постановка. Вече бях гледал „Римска баня“ на Станислав Стратиев, от което очаквах да гледам поредната добра постановка, която да ме накара да се посмея и разтоваря. За жалост това не се случи поради ред причини.

Като за началото останах учуден, че половината салон остана празен. Имаше хора само до средата на залата, което досега не ми се беше случвало като ходя на театър – местата винаги са били изпълнени на макс, особено пък в големите и наложили се театри. Постановката се играе сравнително от скоро, което също би трябвало да е фактор един салон да е пълен и трудно да се намират билети. Абстрахирайки се от този обезпокояващи факти зачаках началото.

Историята се разказва за двойка влюбени млади хора, които обмислят как да направят жилището си по-организирано. Част от тази организация се явява закупуването на гардероб, който да събира разхвърляните им из стаята дрехи. И това се случва – купуват си масивен гардероб. Но от тук започва драмата на младата двойка, защото гардеробът се оказва жива личност, която всячески се опитва да промени живота им.

Цялата концепция ми се стори много хаотична. Действието се опитва да ни покаже как стремежът към максималното и съвършеното може да докара до безвъзвратна лудница. Самата идея след замисляне може да се усети само от хора, които ходят на театър често, но начина по който се представя ми се струва много неподходящ.  Концепцията с гардероба е много пресилена и не на място (предполагам това е идеята на Стратиев, но въпреки това можеше да се изпипа). Да не говорим, че самата игра на актьорите е много изкуствена и не създава усещането за реалност. Наблъскването на персонажи, които нямат нищо общо с основната идея, а влизат и излизат от действието без особен смисъл, още повече натоварва зрителя и го кара да се чуди има ли изобщо някаква идея в цялото действие. За капак самата постановка завършва без усещащ се край – просто в един момент все едно някой казва „стоп“  и актьорите престават да играят. В зрителя съвсем естествено възниква въпрос „И това ли беше?“, но гледайки покланящите се като за край на представление актьори, разбира че повече няма да има.

Вашият коментар

Filed under Театър

Островът


В последните две години се наблюдава известно раздвижване на българското кино. Премиерата  на „Островът“ е поредното доказателство за нещо ново и нетипично за българската сцена. Камен Калев се оказва един от новите провокатори във филмовите среди и поредното му отроче може би ще внесе голям смут у българския зрител, който е свикнал да гледа основно сапунени турски сериали или комерсиално американско кино.

Самият филм разказва за любовта на главните герои Софи (Летисия Каста) и Данийл (Туре Линдхардт), които се озовават на остров в България по време на ваканцията си. През този престой зрителите биват въвлечени в една преплетеност от несвързани събития и моменти, които обаче преминават толкова мудно, че чак доскучават. След това филмът търпи тотален обрат и те хвърля в нищото, провокирайки мозъчна дейност. Сценарият не пропуска да иронизира българската действителност започваща от чаршията на Слънчев Бряг и стигаща до зяпналите с отворени усти зрители на Биг Брадър.

Не мога да кажа, че Островът ми хареса, но по-интересното е, че се замислих над отделните видяни ситуации. Провокацията спрямо българина е направо като чук върху калявано желязо. Свикналият със сивотата на ежедневието български манталитет е призован да излезе извън черупката си, а човешката душа да излезе на свобода. Да не се подчиняваш на стандарти и патриархални догми не е от силните страни на нито една нация, но заради това предполагам, че главните герои не са патриархалните българи. Излез извън себе си и живей според това какво усещаш, а не според това което светът е определил за теб – това ми остава в съзнанието след видяното.

Едва ли, даже съм сигурен, че филмът няма да има голям успех в България, но се надявам кино-критиците по света да му отделят нужното внимание.

2 Коментари

Filed under Кино

LOVЕ.NET


Хубаво е, че българското кино търпи ренесанс, макар и слаб. Още по-хубаво е когато киносалоните се пълнят, за да се гледа български филм. Само на моменти стават изключително дразнещи с масовите реклами преди премиерата, но това е друга тема за разговор.

След като вече бях гледал театрална адаптация на това, което се случва в „мрежата“, определено ме човъркаше голям интерес какво ще представят на голям екран по темата. Сценарият разказва за идеята на едно издателство на бляскаво списание, да опише какво се случва из виртуалните пространства за запознанства. И как се започва една връзка по интернет и докъде може да стигне тя. Всичко това е подсилено, на моменти с прекален жаргонен език, произлизащ от всички форми на чата.

Love.net се оказа един добре реализиран отрязък от време, който пресъздава загубата на реална комуникация между хората, но същевременно с това е фокусиран върху дълбоките чувства, които те изпитват, но нямат желание да ги споделят и ги крият в себе си. От там произлиза едно апатично реално съществуване, а интернет се превръща в мястото за живот.  Любов и безразличие се преплитат на всички фронтове – на моменти изпепеляващи, а в други подлудяващи. Активният интернет потребител бързо ще открие себе си в не малка част от сцените и тихо ще се усмихне, гледайки да не го забележи някой.  И все пак къде е границата между реалност и виртуалност? Кое от това, което се изписва пред монитора, може да бъде казано в лицето на човек и кое го спира, за да го направи? Колко силни и трайни са чувствата и трепетите? Всичките тези въпроси са засегнати под една или друга форма, но дали зрителят ще открие отговори за себе си е съвсем отделен въпрос. „В крайна сметка всичко зависи от това какво търсиш“ – както в живота, така и като отговори от видяното.

Като цяло не мога да кажа, че съм ужасно впечатлен от представянето на идеята. Но определено мога да кажа, че филмът има своите силни моменти и не е крайна загуба на време, а в приятна компания може да се превърне в едно добро кино преживяване. 🙂

4 Коментари

Filed under Кино

Високо напрежение / Limitless


Мина много време от последното ми ходене на кино, но все пак тази грешка беше поправена. Нямах никакви наблюдения върху афиша, така че се доверих на избора на компанията, с която бях. Филмът беше \“Високо напрежение\“, а очакването бе за екшън, тъй като така го водеха.

Главният герой Еди Мора (Брадли Купър) е затънал до гуша писател, който още не е написал нито една страница от роман, за който е взел аванс. Живее в мизерен апартамент, за който не си е плащал наема и заради вечното му отлагане за всичко, е зарязан и от приятелката си. Отчаян от живота, случайно среща брата-наркопласьор на бившата си съпруга, който му предлага лесно решение на проблемите му – да участва като опитно зайче за хапчета, които повишават многократно дейността на мозъка. Еди опитва и животът му се обръща на 360 градуса. От бездарен писател се превръща в преуспяващ борсов играч и всичко е много добро и красиво….Но всяко нещо си има цена, която често е много висока.

Още от първите надписи филмът ми допадна. Началото започва с безкрайно скоростно придвижване от място в място, като един дълъг тунел, по който се движи човек. Все едно съзнанието му скача от сцена в сцена, което на по-късен етап се оказа, че е пряко свързано с ефекта от хапчето. Действието не е мудно, но не и прекалено забързано, за да намери човек време да асимилира видяното. Самата история предразполага да си правиш предположения как ще завърши и какво ще се случи в следващия момент, но в действителност не познаваш. Всичко изглежда максимално опростено и плоско за зрителя, но това не е за сметка на цялата идеология. В един прекрасен момент се появява и Робърт Де Ниро, тъй както си го познаваме – без изненади, който допълнително внася свежест във филма. Изобщо концепцията е замислена така, че да гледаш с кеф и да се разтоварваш, а не да мислиш сега това схванах ли го или не успях напълно. Или да се налага да буташ хипнотизираният в екрана събеседник от ляво или дясно, за да го ядосаш с глупавите си въпроси. 😉

Определено историята няма нищо общо с екшън, но не мога да я определя и като мистерия/трилър както твърдят от IMDB. Знам само, че си струва гледането, независимо дали на голям екран или на домашното кино. 🙂

има 1 коментар

Filed under Кино

Мега Ум / Megamind


По време на празници винаги остава време, в което да се чудиш какво да правиш. Една от добрите възможности за уплътняване на времето е ходенето на кино. За зла участ по това време на годината няма кой знае какви хитове, та реших да се спра на нещо, което да е забавно и нетипично. Избрах 3D приключението \“Мега Ум\“. Честно казано нямах представа какво ще гледам и какво да очаквам, освен че ще се налага да зяпам с типичните и неудобни за 3D-то очила.

Историята се разказва за две същества от различни раси, които по лошо стечение на обстоятелствата напускат своите планети още бебета. И двете се озовават на земята, но едното израства в добро семейство, а другото….в затвора – просто капсулата му там се разби. 🙂 С течение на годините по-добрия (Метро Мен) стана супер герой, а лошотията (Мега Ум) стана злодей. И така във вечна борба помежду си, винаги доброто надделяваше. В една от поредните битки, Мега Ум „успя“ да елиминира своя съперник и да превземе града. от което последваха редица събития, които нагледно показваха на зрителя до какво води негативната страна от живота.

Не знам защо, но в последно време се чудя дали анимациите се правят по-скоро за големите или по-скоро за малките зрители. Чуденето ми е породено от факта, че в тези филми с картинки има много повече реалности от игралните филми (или поне аз виждам такива). В „Мега Ум“ имаме едно блестящо представяне на човешката самота, самозаблуда и отричане на това, което си и това което те заобикаля. Има нагледен пример за това какво е омраза, любов, отдаденост, какво е да си част от обществото и начина му на мислене. Вижда се как един положителен образ може да промени едва ли не всичко и как във всеки един от нас се крие нещо добро, което просто трябва да бъде извадено на бял свят.

Може би не трябва толкова дълбоко да се замислям над анимациите, но наистина ми е интересно какво виждат децата в цялата история. Дали виждат просто едни добре изрисувани герои или авторите успяват да се вмъкнат и по-дълбоко в съзнанието на малките?

Въпреки гореописаните силни моменти, ми е трудно да кажа дали филма ми хареса. Често казано в последно време начина на рисуване и на „заснемане“ на тези истории ми става еднотипен като визия и похвати. Може би трябва да спра да гледам 3D другаде, освен в IMAX или големите зали на кино Арена, тъй като кой знае какво усещане в обикновените 3D салони не виждам, а само излишно се напрягам.

Вашият коментар

Filed under Кино, Култура

Рачев Резиденс Арбанаси


Арбанаси е приятно селце, което се посещава както от много чужди туристи, така и от доста българи. Аз лично за втори път минавам през това място и все не успявам да разбера какво толкова има за разглеждане, но може би една от причините за това е, че нямам и много време, което да му отделя.

Рачев Резиденс е един от най-новите хотели в Арбанаси, буквално на два месеца. До него се стига като се хване пътят от Търново към Горна Оряховица, след което се дебне да се свие малко след първата отбивка за Арбанаси. Хотелът се намира край самия път, така че няма как да се подмине. Архитектурата му наподобява манастир със солидни каменни стени, с огромен затворен двор, в който има голяма лятна градина и сравнително голям басейн. Част от стаите са разположени на принципа на „килиите” в едноетажна част , а останалите са в две големи вътрешни къщи. Определено тези, които са в къщите са с по-добра гледка от останалите. В комплекса има дори малък параклис, който да подсили идеята за света обител.

Настаняването става изключително бързо, благодарение на „четецът” за лични карти, който разчита за секунди баркода, който се намира на задната страна на документът за самоличност. Така се спестява досадното писане от страна на клиентите или задържането на личната карта, за да се въведат данните в системата.

Ключът за стаите представлява чип, с който след това се пали и осветлението. За жалост не всички стаи имат по два чипа, така че хората, които са в тях стават зависими един от друг.  Самите стаи са просторни и с приятна мебел. Подът е от дърво и може би след време ще започне да скърца, но поне придава едно по-нестандартно усещане. Леглата и възглавниците са удобни, така че създават комфорт при спане. Осветление и контакти има в изобилие, така че няма начин да се изпадне в абсурдна ситуация като при някои други \“хотели\“. В стаите има интернет, странен голям LCD  телевизор + платени филми, както и мини бар, в който има стандартните за хотелите напитки.

За 4* хотел баните не са нищо особено. В двойните (поне в три, които видях) дори няма вани, както и в целия комплекс по стаите няма сешоари. Аз лично нямам нужда от подобна екстра, но за жените това се оказва голям проблем. Също така не разбрах и идеята на матираното стъкло върху вратата на банята, благодарение на което и без силно въображение може да се наблюдава какво се случва вътре.

Чистотата навсякъде е на ниво. Надявам се да не остане само докато хотела е все още нов, но като се има предвид, че дори кухнята е направена така, че да може да виждаш какво се случва вътре, едва ли ще направят някога компромис с хигиената.

Ресторантът е страхотен! Скоро не бях виждал толкова шантаво меню, в което бяха събрани както стандартни, така и интересно съчетани ястия. Дори салатите имаха невероятни и изкушаващи предложения. Цените не може да се каже, че са ниски, но за хотел са доста прилични. Целият ресторантски персонал е много добър – от кухнята до тежкия сервиз, на който се залага. Вечер има (поне два дни имаше) и жива музика, която се грижи за настроението на гостите, без да дразни с неприятна чалга.

По отношение на закуската има какво още да се желае, но така или иначе няма да остане никой гладен. Иначе включва стандартните бъркани яйца, кренвирши, пържени филии, плодове, зеленчуци, мюсли, баница, кексчета и т.н. Соковете са в кани и съответно топли, което не ми хареса никак. Кафето е два вида – нес и 3в1, съответно от машина на Nescafe, което е по-добро от гадното шварц такова при повечето хотели.

За бизнес туризъм, хотелът разполага с доста голяма и добре озвучена зала, което я прави привлекателна, както за големи мероприятия, така и за по-малки събирания. В тази връзка управителят не е много приветлив и не обича особено да се усмихва, и някак върши работата си по задължение, а не защото иска да го прави.

И този хотел се е обявил за СПА такъв. Да, има някакви сауна и парна баня, но са доста малки в сравнение с други такива. На всичко отгоре се плащат отделно, което може би сваля цената на нощувката, но все си мисля, че пакетните услуги при подобни хотели са по-успешно решение, след като ще се слага акцент на определението „СПА”.

This slideshow requires JavaScript.

6 Коментари

Filed under Екскурзии, Хотели