Tag Archives: разсъждения

Връзки за обувки


Връзките са едно от най-полезните неща в човешкото съществуване. С тяхна помощ успяваш да извървиш учудващо много път, който е осеян с препятствия. Понякога се развързват и пречат, та дори те и спъват, но когато са подсилени със здрав възел, походката е уверена и стабилна. Крачиш смело напред, а ведрината струи от тялото ти. Нищо не е в състояние да те накара да промениш устрема си. А хоратата около теб виждат едни добре поддържани обувки с чисти и бели, или цветни връзки. На моменти дори завиждат, но това не е от значение за теб.

Лошо става ако те се протъркат или дори скъсат. Положението може да стане плачевно и дори катастрофално. Обувките губят своя блясък, превръщайки се в разхлопани чехли, с които да седиш на терасата. Причините за тези събития са множество, а могат ли да се предотвратят? Дали не е по-добре да отделяме по-често внимание на връзките, вместо да чакаме да потъмнеят и станат за пране? Дали не е по-добре да внимаваме къде ходим, вместо да го караме през калта? Дали не е по-добре да имаме подходящата информация за другите, за да знаем до колко в опасност са нашите? Дали пък да не престанем да спъваме единия крак в другия, което води до неприятно усещане за единия, а понякога и за двата? Изобщо варианти много, важното е да има кой да ги осъзнае навреме, прозирайки че не всичко е носене по течението. И да вземе мерки, за да не се налага после да прави възли, които не се скриват с времето.

И така, нека да опитваме да полагаме грижи за нашите връзки, нищо че има доста трудности в това. Но е добре и хората около нас да погледнат по-задълбочено надолу, да видят положението и да преценят дали не е необходимо все пак да внимават къде и как стъпват, или пък да се доверят на нас и изпробват нашите пътища.

Реклами

2 коментара

Filed under Писания и разсъждения

За дупките народни


Зимата отмина. След нея останаха тежките последици от лугата и водата на непочистените водни маси сняг. Зейналите ями морят шофьорите, а многократно изправяните джанти чакат своите нови удари с чука и своето ново (или пореден сезон ако джобът е изтънял) облекло – летните гуми.

Столичната община се е задействала от рано да осигури комфорт по големите софийски булеварди, разбира се не може да очакваме да обръща внимание на огромните кратери по междублоковите подобия на улици, и се е задействала да „зашие“ поредната „кръпка“. Толкова се е залисала в рязането на асфалт и оформянето на причудливи форми, на които ще завиди всеки виден художник и човек на изкуството, че забравя основното – бързо запълване на издълбаното. Да, за нейна жалост само с рязане не става, трябва и мат’рял. Само че запълването не става веднага. Понякога не става и на следващия ден, а често минават и дни. През това време шофьорите хвърлят ези-тура къде ще им се случи да се набият на задръстване заради „художествените произведения“ на общината, или съответно къде има вероятност да срежат новосменената гума. А най-лошото от цялата работа е, че вероятно и пролетта и лятото ще отминат в кърпене, а до началото на зимата няма да има и помен от не малка част от  „кръпки“.

Същото е положението, та даже и по-трагично, при вечната настилка – паветата. Пренареждането им е толкова добро, че след него новите вълнообразните места стават като препятствие, което може да се сравни с морска буря пред безобидна рибарска лодка.  Вероятно ако събера децата, които добре се справят в пясъчниците с кофичка и лопатка (както и с играта тетрис), ще се представят по-добре с пъзела от павета и биха го наредили по-прецизно. И без това местата с пясък в градинките се използват за нужници на домашните „културни“ любимци, така че това ще е една прекрасно реализирана социална програма – С деца на пътя. Току виж това даде на управляващите и едни гърди напред при предстоящите избори.

Изобщо цялата работа е малко „Хубава работа, ама свършена по български“ – без идея и контролиран краен резултат.

2 коментара

Filed under Ежедневие, Писания и разсъждения

Колко е трудно да кажеш „Благодаря“


Тръгвам сутрин за работа с колата. Изчислил съм времето, което ми е необходимо, за да стигна и всяко задръстване или друго обстоятелство има голяма вероятност да ме накара да закъснея. Докато се движа в малките междублокови улички, виждам човек с махаща ръка пред мен. Спирам, а той моли да му подам ток, че старото и раздрънкано, но носещо социален статус в обществото BMW, не може да запали. Поглеждам часовника на таблото, който показва напредващото време, но се съгласявам – все пак на всеки се случва, а и е неприятно обстоятелство. Закачаме кабелите и колата запали. Слиза, сваля ги и казва „готово”, след което се насочва към багажника, за да ги прибира. Не знаех, че вече вместо „благодаря” се вика „готово”….

Защо всъщност разказвам тази история, която колкото и кратка да бе, остави виден отпечатък в моето съзнание. Благодарността е нещо, което не сме свикнали да поднасяме и считаме за ненужно. Както този индивид, вероятно имащ се за културен, така и много други не знаят каква сила има една проста дума. За жалост тази сила не се използва, за да се подобри желанието на хората да си помагат и да карат другите да се чувстват горди от действията си, а се похабява по един грозен начин. А дали ако всеки се замисли и се опита поне в магазина или вкъщи да благодари, това ще направи по-различен живота му, както и живота на хората, на които го е казал?  Какво всъщност съдържа в себе си тази дума – проста рутина (когато е насилствено наложена като задължение, особено в сферата на услугите) или вложено чувство и емоция?

Аз лично съм се убедил и вярвам, че показването на отношение по този начин дава резултат. Показвам го дори в ситуации, в които е задължение на отсрещната страна да го направи, а не го прави. Това предизвиква стъписване у хората, които не го очакват и те често се чувстват виновни, че не са направили първи стъпката. Други пък се чувстват поласкани, че някой все пак е благодарен за добре свършената работа или услуга, което ги кара да се усмихват. Така че всичко е въпрос на желание за опити. Разбира се, винаги ще има случаи, в които няма да получим същото внимание и отношение, но в крайна сметка ние ще сме удовлетворени, че сме постъпващите правилно, а не корисно да се чудим дали сме направили каквото трябва или не сме.

А, да! И да не забравя едно важно уточнение. Казва се „благодаря”, а не „мерси”, че е по-лесно. Нека да оставим на французите сами да си ползват думата, а ние да не се мъчим да отбием номера, а да си ползваме нашата, макар и по-дълга. 😉

Вашият коментар

Filed under Ежедневие, Писания и разсъждения