Tag Archives: мнение

Максималистът


Дълго време не бях посещавал Сатирата и за това реших, че Максималистът е една добра възможност за постановка. Вече бях гледал „Римска баня“ на Станислав Стратиев, от което очаквах да гледам поредната добра постановка, която да ме накара да се посмея и разтоваря. За жалост това не се случи поради ред причини.

Като за началото останах учуден, че половината салон остана празен. Имаше хора само до средата на залата, което досега не ми се беше случвало като ходя на театър – местата винаги са били изпълнени на макс, особено пък в големите и наложили се театри. Постановката се играе сравнително от скоро, което също би трябвало да е фактор един салон да е пълен и трудно да се намират билети. Абстрахирайки се от този обезпокояващи факти зачаках началото.

Историята се разказва за двойка влюбени млади хора, които обмислят как да направят жилището си по-организирано. Част от тази организация се явява закупуването на гардероб, който да събира разхвърляните им из стаята дрехи. И това се случва – купуват си масивен гардероб. Но от тук започва драмата на младата двойка, защото гардеробът се оказва жива личност, която всячески се опитва да промени живота им.

Цялата концепция ми се стори много хаотична. Действието се опитва да ни покаже как стремежът към максималното и съвършеното може да докара до безвъзвратна лудница. Самата идея след замисляне може да се усети само от хора, които ходят на театър често, но начина по който се представя ми се струва много неподходящ.  Концепцията с гардероба е много пресилена и не на място (предполагам това е идеята на Стратиев, но въпреки това можеше да се изпипа). Да не говорим, че самата игра на актьорите е много изкуствена и не създава усещането за реалност. Наблъскването на персонажи, които нямат нищо общо с основната идея, а влизат и излизат от действието без особен смисъл, още повече натоварва зрителя и го кара да се чуди има ли изобщо някаква идея в цялото действие. За капак самата постановка завършва без усещащ се край – просто в един момент все едно някой казва „стоп“  и актьорите престават да играят. В зрителя съвсем естествено възниква въпрос „И това ли беше?“, но гледайки покланящите се като за край на представление актьори, разбира че повече няма да има.

Вашият коментар

Filed under Театър

LOVЕ.NET


Хубаво е, че българското кино търпи ренесанс, макар и слаб. Още по-хубаво е когато киносалоните се пълнят, за да се гледа български филм. Само на моменти стават изключително дразнещи с масовите реклами преди премиерата, но това е друга тема за разговор.

След като вече бях гледал театрална адаптация на това, което се случва в „мрежата“, определено ме човъркаше голям интерес какво ще представят на голям екран по темата. Сценарият разказва за идеята на едно издателство на бляскаво списание, да опише какво се случва из виртуалните пространства за запознанства. И как се започва една връзка по интернет и докъде може да стигне тя. Всичко това е подсилено, на моменти с прекален жаргонен език, произлизащ от всички форми на чата.

Love.net се оказа един добре реализиран отрязък от време, който пресъздава загубата на реална комуникация между хората, но същевременно с това е фокусиран върху дълбоките чувства, които те изпитват, но нямат желание да ги споделят и ги крият в себе си. От там произлиза едно апатично реално съществуване, а интернет се превръща в мястото за живот.  Любов и безразличие се преплитат на всички фронтове – на моменти изпепеляващи, а в други подлудяващи. Активният интернет потребител бързо ще открие себе си в не малка част от сцените и тихо ще се усмихне, гледайки да не го забележи някой.  И все пак къде е границата между реалност и виртуалност? Кое от това, което се изписва пред монитора, може да бъде казано в лицето на човек и кое го спира, за да го направи? Колко силни и трайни са чувствата и трепетите? Всичките тези въпроси са засегнати под една или друга форма, но дали зрителят ще открие отговори за себе си е съвсем отделен въпрос. „В крайна сметка всичко зависи от това какво търсиш“ – както в живота, така и като отговори от видяното.

Като цяло не мога да кажа, че съм ужасно впечатлен от представянето на идеята. Но определено мога да кажа, че филмът има своите силни моменти и не е крайна загуба на време, а в приятна компания може да се превърне в едно добро кино преживяване. 🙂

4 коментара

Filed under Кино

Високо напрежение / Limitless


Мина много време от последното ми ходене на кино, но все пак тази грешка беше поправена. Нямах никакви наблюдения върху афиша, така че се доверих на избора на компанията, с която бях. Филмът беше \“Високо напрежение\“, а очакването бе за екшън, тъй като така го водеха.

Главният герой Еди Мора (Брадли Купър) е затънал до гуша писател, който още не е написал нито една страница от роман, за който е взел аванс. Живее в мизерен апартамент, за който не си е плащал наема и заради вечното му отлагане за всичко, е зарязан и от приятелката си. Отчаян от живота, случайно среща брата-наркопласьор на бившата си съпруга, който му предлага лесно решение на проблемите му – да участва като опитно зайче за хапчета, които повишават многократно дейността на мозъка. Еди опитва и животът му се обръща на 360 градуса. От бездарен писател се превръща в преуспяващ борсов играч и всичко е много добро и красиво….Но всяко нещо си има цена, която често е много висока.

Още от първите надписи филмът ми допадна. Началото започва с безкрайно скоростно придвижване от място в място, като един дълъг тунел, по който се движи човек. Все едно съзнанието му скача от сцена в сцена, което на по-късен етап се оказа, че е пряко свързано с ефекта от хапчето. Действието не е мудно, но не и прекалено забързано, за да намери човек време да асимилира видяното. Самата история предразполага да си правиш предположения как ще завърши и какво ще се случи в следващия момент, но в действителност не познаваш. Всичко изглежда максимално опростено и плоско за зрителя, но това не е за сметка на цялата идеология. В един прекрасен момент се появява и Робърт Де Ниро, тъй както си го познаваме – без изненади, който допълнително внася свежест във филма. Изобщо концепцията е замислена така, че да гледаш с кеф и да се разтоварваш, а не да мислиш сега това схванах ли го или не успях напълно. Или да се налага да буташ хипнотизираният в екрана събеседник от ляво или дясно, за да го ядосаш с глупавите си въпроси. 😉

Определено историята няма нищо общо с екшън, но не мога да я определя и като мистерия/трилър както твърдят от IMDB. Знам само, че си струва гледането, независимо дали на голям екран или на домашното кино. 🙂

1 коментар

Filed under Кино