Tag Archives: антични местности

Обиколка на Родопите – ден втори


Станахме към 9 часа и след няколко снимки край язовир Кърджали тръгнахме към следващите цели. За днес бяха предвидени Татул и Момчиловата крепост, която не е толкова популярна, но си заслужава най-малко заради гледката от високо. Отново се наложи да минем през целия град, за да тръгнем по пътя за село Татул, което се намира малко над Момчилград. За щастие нямаше почти никакво движение, а и пътят беше добър, така че бързо стигнахме свещения хълм. Платихме вход от по 2лв. и заразглеждахме мястото, където се предполага, че е гробът на Орфей. Много характерно за всички такива тракийски светилища е, че се намират на високо и около тях винаги има отвесни скали. Височината е избирана заради близостта до Слънцето, а другото вероятно за по-добра защита от вандалщини. Не усетих някакъв заряд от присъствието си там, но за сметка на това се насладих на красивата гледка в района.

Следваше дълъг път до Момчиловата крепост, който включваше поредица от безкрайни завои. За пореден път прекосихме Кърджали и се започна една въртележка из величествените Родопи. Не валеше, но на места имаше гъста мъгла. Природата беше обагрена с всякакви цветове, което беше предпоставка (освен завоите) да не бързаме с придвижването, за да си вземем максимума от тази красота. Дори спрях на едно място, за да се забия в красив дол, за да имам за спомен този невероятен пейзаж. Не знам точно колко време отне пътя, но така и не го усетих, тъй като съзнанието ми бе заето с всичко около нас.

Самата крепост се намира над село Градът, което е високо над Смолян. До там се стига без проблем с кола и остава много малка част от пътя, която се минава пеш, за да се качиш до самата крепост или по-точно незначителна част от останките и. Има някакъв проект за възстановяването и, но доколкото видях явно скоро няма да се случи заложеното като план. Времето горе не беше приятно, а на моменти се спускаше и гъста мъгла, която пречеше всякак на гледката и снимките. Знаех си аз, че трябваше да я оставим за следващия ден, който го даваха слънчев, но нали много-много не може да им се има вярва на синоптиците, се качихме днес. Все пак направих няколко снимки, играейки си на война с мъглата.

Часът наближаваше 17 и беше време да се насочим към село Смилян, където смятахме да отседнем.  И този път бяхме решили да видим на място какво се предлага, въпреки че бях чел отзиви за няколко възможности. След поредната порция завои стигнахме центъра на най-голямото село в района и решихме да се повъртим, за да видим къщите за гости. Добре, ама освен табелата на хотел Смолена (на който е отделена специална статия), други табели не видях, въпреки че доста повъртях из селото. Добре, че бях записал телефон на една от къщите, та имах възможност да се обадя, но за жалост се оказа заета цялата. Така че единственият вариант остана хотел Смолена.

На мястото за рецепция беше тъмно, така че влезнахме в голямата механа към хотела, за да питаме за условия. Обявиха ни цени от 20лв. на легло, тъй като зимният(!) Сезон бил започнал, след което ни показаха стаята. Не беше нищо особено и определено на пръв поглед не си заслужава парите. Така или иначе нямахме избор, затова се настанихме. Никой не ни записа лични данни, никой не пита от къде сте и т.н. А уж родопчани били гостоприемни?! Явно просто не бяхме уцелили нито момента, нито хотела.

За вечеря решихме да пробваме механата и поне за нея не сбъркахме. Страхотни родопски гозби на приятни цени. Опитахме от доста неща – клин, качамак, смилянски боб, катми, които подкрепихме с руйно червено вино, както си му е редът ;). Като естествено продължение на вечерята се оказа дълбоката дрямка, в която бързо изпаднахме след обилното и вкусно хранене 🙂

Ден трети Ден първи

Реклами

Вашият коментар

Filed under В планината, Екскурзии, Пътеписи

Обиколка на Родопите – ден първи


Есен е. Поредната обиколка води към Родопите – най-красивото място по това време на годината. Дълго чаках и променях отпуската, за да стане подходящото време, през което можем да хванем този сезон в най-голямата му красота. За разлика от миналите обиколки, този път нямах качествено изграден план – просто знаех, че отивам в Родопите, но единствените подробности бяха 2-3 населени места и забележителности, през които щях да мина. Това естествено на по-късен етап си имаше и своите минуси, но за щастие не бяха много големи.

Идеята на пътуването беше да се обиколи по-голямата част от Родопите – като се почне от Кърджали и се стигне до Смолян. Времето беше мрачно и дъждовно, но въпреки това пътуването започна от Пловдив, от където около 11 часа потеглихме за Кърджали. Пътят минава през Асеновград и от там се започва едно изкачване и минаване през редица села. До с. Тополово е добър, но от там до с. Комунига е осеян с много дълбоки ями, които ако нацелиш, със сигурност ще се наложи да посетиш гаражният майстор. Допълнително усложнение е, че на места е доста тесен и  включва поредица от завои, което още повече увеличава риска от неприятности. Добре, че поне не беше толкова натоварен, въпреки седмичният ден, което направи пътуването не толкова напрегнато. В община Кърджали вече положението с пътя е по-добро и  там може да се навакса пропуснатото време.

В нашият случай време имаше достатъчно, тъй като разполагахме с цели три дни, за да се порадваме на природата. За този първи ден беше предвидено да разгледаме забележителностите около язовирите и по-точно село Лисиците. Въпреки че бяхме ходили вече до Каменните гъби и Перперикон, решихме все пак да посетим поне първите, тъй като не отнемаха много време, но пък бяха интересни образувания. Освен това Перперикон, с всичките тия камъни, едва ли е приятно забавление по време на неприятен дъжд, затова той дори не беше подложен на обсъждане.

След като разгледахме „гъбите” решихме, че е време за обяд и се насочихме към центъра на Кърджали. Самия град никак не ми хареса, както и при предишното ми идване, и това не бе породено от неприятното време. Просто ми се стори прекалено скучен и някак не излъчваше живот, въпреки многото млади хора, които се разхождаха. За хапване се спряхме на Старата къща, която се намира малко в страни от централната пешеходна зона, където имаше добро и вкусно обедно меню. Там, ровейки се в интернет, се опитах да намеря място, където да пренощуваме. Спрях се на вилна зона Енчец, която се намира край язовир Кърджали, просто ми се стори добра идея за нощувка. Прегледах няколкото „хотела“, които имаха страници в интернет, но реших, че е най-добре на място да видим кое ще е най-подходящо за спане.

След като приключихме с обядя, се насочихме към село Широко поле, където бях чел, че се намира най-големият въжен мост в страната, който е единствената свръзка на село Лисиците с цивилизацията. Стигайки до селото, се опитах да питам местен човек как да стигна до въжения мост. За жалост устен отговор не получих, човекът видимо беше от турски произход и явно българският не го владееше добре, а само ми посочи накъде да се движа, без да съм сигурен, че ме е разбрал какво питам. Следвайки логиката и неговата насока, се спуснах до брега на язовира. Походих нагоре-надолу, но така и не видях мост и имайки предвид, че жива душа не се виждаше, реших че е по-добре да се откажем от търсенето.  На по-късен етап разбрах, че за да се стигне до моста, е необходимо да се движиш по влаковите релси (минаващи край язовира) известно време. Така първата цел просто беше загубена.

Часът наближаваше 15,30 и понеже друго из района не мислихме да гледаме днес, решихме да се насочим към споменатата по-горе вилна зона.  Търсенето и се оказа трудна задача, тъй като из града  табели за яз. Кърджали, но за жалост не водят до едно и също място. Вече знаех, че едните водят до язовирната стена над града, така че поех по табелите, които не водят към нея, а в друга посока. Въпреки това се наложи отново да питаме как се стига до вилната зона, на което получихме отговор „минавате през циганската махала и сте там”. Някак това не звучеше особено добре, но какво да се прави – минахме през въпросната махала, която по нищо не се различаваше от обичайните, които сме виждали из големите градове. За щастие по този път през махалата минават доста коли, така че няма опасност от нежелани произшествия.

Стигнахме до въпросната зона, която се оказа приятно място сред гора, а малко под нея е гребната база на язовира, от където се разкрива страхотна гледка към безкрайната водна повърхност. Проверихме две-три места за спане, които не бяха особено приветливи, но собствениците искаха порядъчни суми за спане от рода на 20-25лв. за нещо, което наподобява стая за спане „с удобства“. В крайна сметка се спряхме на хотел Сандим, където срещу 15лв. не получваш кой знае какво, но поне  изглеждаше чисто, имаше интернет и паркинг за колата. Някой ще каже, че не мога да очаквам чудеса за тия пари, но веднаха се сетих за идентично място край Разград, където за подобна сума получаваш лукс удобства. Е, разбира се из района имаше и добър хотел със „спа” удобства, но там цената за спане беше двойна, което за текущата екскурзия не ни устройваше. Също така има и друга местност край язовира – Главатарци, за която също се чудихме, но явно е трябвало точно там да идем.

За вечеря хапнахме в „заведението” на домакините, което също не беше особено евтино и вкусно. На брега на язовира има ресторант, който предполагам е доста по-приятен и идентичен като цени, но понеже бяхме уморени, а и не ни се моташе из дъжда и тъмнината, решихме да си останем там, където сме. Лошо впечатление ни направи, че собствениците предвиждаха шумно парти, за което така и не ни уведомиха. За щастие явно умората си е казала думата, тъй като усетихме само малка част от пиршеството (поне сутринта на това приличаха остатъците по масите), след което сме заспали дълбоко.

Ден втори Ден трети

Вашият коментар

Filed under В планината, Екскурзии, Пътеписи