Category Archives: Писания и разсъждения

Тра-ла-ла-ли, нека да вали!


Едва ли има някой, който като дете да не се е забавлявал тананикайки си тази фраза. Лошото е, че вече си забравил детството, а валежите придобиват съвсем друго значение за ежедневието ти, а в повечето случаи то е с отрицателен характер. Такъв е и днешният ден, както и всички дни, в които има валежи. Не, че имам нещо против дъжда, все пак от водата сме крайно зависими. Имам против дъжд рано сутрин, в делничен ден. Дъжд, който кара шофьорите да се изнервят заради огромните задръствания, а минувачите да псуват пръскащите ги неандерталци зад волана. А кой е виновен за това положение, дали само капризите на времето? Не, за това огромна вина има общината, която винаги е изненадана, от което и да е природно своеволие. Вината и се изразява в пълна липса на отговорност спрямо запушените канализационни шахти, които не стига, че в по-голямата си част са изтърбушени и са образували огромни зейнали дупки около себе си, ами не са и способни да поемат количеството вода, което се стича към тях. Така нуждата от подвижен всъдеход и/или гумени ботуши става наложаща.

Или не, тя общината всъщност се грижи за нас. Спестява ни лицерните „щастливи“  клюкарски сбирки с колегите сутрин, тъй като ще закъснеем за тях и това ще е повод да не участваме. Тя мисли и за бизнеса, оптимизирайки ресурсите му, давайки възможност на шефското тяло да има повод да те уволни заради закъснения. Е, как да не обичаш интелигентността на общината при тези иновативни и креативни идеи, които тя реализира с невероятен успех? Недоволстваме, че из големите градове нямало естествена природа и всичко било бетонно. Общината и тук е показала своето новаторство в пълноценното използване на дъждовните ресурси. За целта е създала идеални условия по мостовете и надлезите да се образуват големи локви, които преливайки да създават естествени градски водопади, които подсилват ефекта на градската джунгла. Къде другаде по света ще имате възможност да минете с колата си под естествен водапад? Къде другаде ще можете да играете ролята на първобитен Тарзан без да излизате от града? Така че… тра-ла-ла-ли, нека да вали!

Реклами

Вашият коментар

Filed under Ежедневие, Писания и разсъждения

Отиде си лятото, идва есента


Днес е денят на есенното равноденствие, което дава началото на един странен период от годината. Есента е въплащание на всички останали  сезони – пролет (с дъждовете), лято (със слънчевото и понякога много топло време) и зима (със студените си и мрачни дни). Сезон, който е изключително красив заради цветните нюанси, които придават едно приятно усещане. Защо обаче не можем да забравим емоционалното лято, което си отива?

За по-голямата част от българите лятото се е превърнал в сезона на почивките. Човек цяла година работи за някакви си 10 (понякога и по-малко) дни, в които да се повесели край избран воден басейн, или да се наслади на хладината в планината. Период, в който забравяш за забързаното ежедневие и неприятният шеф, който все намира с какво да ти пили нервите. Време, което отброяваш на календара така, както се отброяваха дните до уволнение от казармата. Съсредоточени в това отброяване забравяме да се наслаждаваме на другите сезони, които имат своя чар и макар предизвикващи носенето на по-дебели дрехи, могат успешно да донесат същите положителни емоции, та даже и по-големи.

Вглъбявайки се в сивото ежедневие забравяме да живеем пълноценно. Оставяме се тази сивота да ни притиска и задушава, вместо да се опитаме да надигнем високо глава и да помислим как да използваме рационално дадеността, с която сме надарени като географска ширина. Да планираме емоционално преживяване със същия ентусиазъм, както го правим лятото. Говорим колко много ни зарежда природата, а не се опитваме да се зареждаме постоянно, не само в един сезон. Всички обвиняваме, че парите са тези, които ни спират порива към живото около нас. А дали е така? Дали, примерно Витоша иска пари от софиянци, за да я посетят? Или вероятно поляните в Борисовата градина искат? Или може би морските градини във Варна и Бургас са скъпо удоволствие? Трябва да спрем да приемаме като даденост това, което ни заобикаля и да се опитваме да го ползваме по всякакъв начин, пазейки го от разруха. Не трябва да чакаме природата да ни намери, а ние трябва да я търсим винаги, когато имаме свободно време. А, да…свободното време липсва. Липсва, защото работим много, или липсва, защото сме мързеливи и не можем да си организираме ежедневието?

Говорим, че животът ни притиска. Ами, притискай го и ти, няма къде да избяга! Всичко, което е необходимо е постоянство и воля. Добродетели, които всеки притежава, и които не се купуват с пари. Трябва просто да бръкнеш дълбоко и да ги извадиш, и най-вече не трябва да се страхуваш да ги покажеш. Току виж някой около теб взаимства и предаде видяното както на себе си, така и на другите. Едва ли само лятото можем да бъдем позитивни и усмихнати, показвайки какви искаме да сме. Толкова ли е трудно да бъдеш човек, да се чувстваш човек, да си щастлив човек?

2 коментара

Filed under Ежедневие, Писания и разсъждения

Стандарт „Стара Планина“


Дълго време продукти от новия стандарт можеха да се намерят само в кварталните малки магазини, а липсата им по големите хранителни вериги беше трайна и продължителна. От няколко седмици този проблем не съществува и масово се продават всички утвърдени месни изделия. Хората все още подхождат със скептицизъм към тях, тъй като се съмняват дали високата цена наистина оправдава качеството.

Реших да пробвам някои от продуктите, купувайки ги от различни магазини и тествайки различни производители:

Кренвирши „Тандем“ – Още помня как едно време купувахме поне по метър кренвирши, продавача старателно ги увиваше в кафява хартия, а след това следваше бързото им унищожаване 🙂 Е, новите изглеждат по идентичен начин, обвивката им се сваля с лекота, миришат добре и имат вкус на тези от едно време. Продават се вакуумирани в специална опаковка, в която има някакво абсорбиращо пакетче, вероятно за по-дълга трайност. При топлинна обработка – печене или задушаване, вида им не се променя и при консумация не стават лепкави като досегашните, които буквално имаха вкус на пресована хартия. Само не разбирам как изведнъж прехвалената марка „Тандем“ с най-скъпите и „качествени“ продукти се оказа, че вади съвсем нов продукт, който няма нищо общо със старите им – също от месо?!

Кренвирши „Бони“ – Видът им наподобява малки немски вурстове. Състав 100% свинско, което се вижда и след разрязване – вътрешността е плътно червеникава, току виж наистина е месо 🙂 На мирис и на вкус са ужасни, а след топлинна обработка стават още по-неприятни. Ако някой ми даде да опитвам със завързани очи, определено не бих стигнал до извода, че това е кренвирш.

Кренвирши „Кен“ – Преди да се появи стандартът това ми бяха фаворитните кренвирши. Сега обаче останах много разочарован и то не защото не съм свикнал на вкуса. Въпреки, че и те са 100 % свинско, нещо съдържанието им не ми допадна. Опитвайки ги имах усещането, че дъвча гума. При взаимодействие със зъбите, се получаваше едно „стържене“, което е много неприятно. Положението не се подобри и след топлинна обработка, даже напротив – станаха още по-дървени и неприятни за ядене. Вкусово не са ужасно зле, но определено тези на „Тандем“ се представиха по-добре.

Кебапчета „Чико“ –  Реших да пробвам смес телешко/свинско. Тествах на ребрен тиган и резултата бе все едно са печени на парти грил. Размерите им видимо се намалиха, а на вкус бяха сухи и силно солени. След еднодневен престой съвсем на нищо не приличаха, а вкуса им си остана незадоволителен. Съжалявам, че не ги снимах, за да се види нагледно.

Кюфтета „Бони“ – Този път не смятах да рискувам с кайма смес и затова заложиш на 100% свинско, а и видимо изглеждаха много добре. След отваряне първоначалното ми предположение се потвърди – кюфтетата имаха плътна консистенция, а аромата им бе на свежо месо с подправки. Отново заложих на качествен ребрен тиган, което принципно винаги е правилен избор, когато става дума за печене на месо. Кюфтетата пуснаха доста мазнина, но въпреки това като цяло запазиха формата си. Структурата им не се рушеше, а вътрешността им бе каквато трябва да бъде. Вкусът както на суровата кайма (опитах я преди обработка), така и на готовата продукция бе перфектен. С удоволствие бих си взел пак и вярвам, че този продукт заслужава парите си.

Кебапчета „Бони“ – Отново 100 % свинско. Вкусовите им качества са като на кюфтетата – повече от добри. При обработка пускат много малко мазнина и не променят формата си. Определено тази марка ми става фаворит при избор на подобни продукти.

Траен салам „Майстор Цветко“ – Съдържа 50% полутлъсто свинско, 25% червено свинско, 25% говеждо. Има плътна консистенция и определено не е толкова мазен и с вкус на подметка. Има приятен аромат и не са прекалили с подправките, което е характерно за досегашните боклуци.

Можело, а? Само не разбирам защо беше необходимо да се въвежда някакъв „стандарт“, за да се привлече вниманието на потребителя. Толкова ли е трудно да се ценообразува и човек да си знае, че това е истинско месо? Едва ли лепенката на стандарта ще задържи дълго време хората да купуват ако производителите са решили да започнат да мамят в един прекрасен момент. Важно е да се знае, че продуктите Стара планина се продават ЕДИНСТВЕНО пакетирани. Магазини като Кауфланд се опитват да пробутват насипна кайма с подобен етикет, но според новините на PROBG този продукт не отговарят на изискванията.

2 коментара

Filed under Ежедневие, Писания и разсъждения

„Нямам пазарен (търговски) вид!“


Рядко ми се случва да седна и да гледам телевизия и обикновено го правя, когато ми е писнало да вися пред компютъра или просто искам да се изтегна на леглото. И така вчера, цъкайки с дистанционното, попаднах на „Шоуто на Иван и Андрей“. Въпросното предаване отдавна съм го заклеймил като безумно скучно не само заради идейната насоченост (качествено заимствана от Слави, който пък е заимствал от Лари Кинг), но и поради станалите вече банални закачки и подмятания на двамата водещи.

На гости бе ромът Васил с прякор Азис. По-точно водещите бяха на гости в леглото му и така водеха задушевен разговор. Бързо щях да премина на следващия канал, но не го направих поради факта, че видях Азис в обичайното си амплоа, играейки ролята на нежна половинка. Че нали уж вече бил в ролята на мъж – премахнал русата коса и захвърлил прякора си? Поне така бях чул около нова година, но явно от тогава нещата са претърпели отново метаморфоза. И понеже съм си любопитен реших да погледам, току виж разбера причината за промяната. А тя бе елементарна и бързо се сподели:

\’Нямам пазарен (търговски) вид!\’ бяха думите на Васил. Да, за пореден път истината лъсна. Само дето този път истината е с две лица – едното в лицето на Азис, а другото е в лицето на българския народ.

Азис открай време играе ролята на шут с цел печалба. Дотолкова се е въплатил в тази си роля, че не е възможно дори да се опита да бъде себе си. А се оказва, че и „феновете“ не приемат идеята „Васил“, тъй като не обръщат толкова внимание на песните му, колкото на визията му. Затова е необходим добър търговски вид, който да продава (не, че това не е основен принцип в продажбите, но тук става дума за човешка същност). Толкова да се изкривиш, че да продадеш душата си. Това вече е гавра с теб самия, с хората около теб и с човешкото изобщо.

Къде е скрито второто лице на истината? Крие се в индивидите, които търсят гореспоменатия търговски вид. Вид, който може да се асоциира с недостатъците, които карат обществото да пропада – простотия, глупост, липса на морал и т.н. Народът дотолкова е изпростял, че търси интригата и нищо друго. Привидно се интересува от икономическото си състояние. Иска голота, перверзия, клюки, жълта преса и нищо съществено, което да му помогне трайно да излезне от кашата, в която е затънал. После политиците били виновни! Така е, ама по-виновни са тези, които не си дават сметка, че всичко зависи първо от отделният индивид, а после от нацията като цяло. Иначе не виждам какво друго ще ни отличава от животинските породи, които живеята само, за да ядат, с*рат и оставят всяка година поколение след себе си!

4 коментара

Filed under Писания и разсъждения

Бананова република България


Помните ли Замунда банана бенд? Дори и да не ги помните това не е проблем, защото сега ще ви припомня за тях.

Защо ви занимавам с  тези „уана-уна-е“  и какво общо имат те с днешното ми просветление? Общото е, че по тяхно време изразът „Бананова република“ придоби широка слава. Слава, която бе родена не само от веселите им текстове, но и от неприятното политическо положение, в което се намираше страната ни, и от което и до ден днешен не е излезнала. Поредното доказателство/провокация бе пускането на най-големия мол на балканите – Карфур. Това пускане предизвика истинска истерия сред цените в хипермаркетите. И най-осезаемо къде смятате, че удари? В бананите разбира се! Истерия за банани под 1лв.  Бедният българин се втурна да купува, радвайки се като маймуна на….. банани, та на какво друго. Ръгане, бутане, мачкане, хвърляне и какво ли още не се случва в магазните. Европейци сме били…..

Бананова борба

Не съм сигурен дали това е по-скоро урок за зеленчуковите спекуланти (респективно „евтините“ хипермаркети) или за политиците. Народът дотолкова е озверял от глад и немотия, че се хвърля на всичко евтино, независимо дали то е полезно или не. Явно проблемът не е в скъпия внос и високата себестойност, а е някъде по-дълбоко скрит. Скрит нейде в сивата икономика, която качествено (вероятно и количествено) е закриляна от хора, намиращи се по високите етажи на властта. И тези хора, свикнали да крадат, дали се питат, когато тази нация бъде затрита от глад и мизерия, от кой тогава ще крадат?  Явно по-често трябва да четат баснята на Езоп за „гъската и златните яйца“, че да им дойде поне малко просветление в мозъчните кухини.

Вашият коментар

Filed under Писания и разсъждения

В живота на всеки идва момент, когато вътрешният огън угасва


Животът е радост и тъга! Началото по принцип е желано, а Краят никога не е желан. Независимо дали става дума за млад човек или изживял живота си старец, емоционалното преживяване има еднаква сила. Идвайки неочаквано, седиш и се чудиш сън ли е или реалност. Надеждата, че просто спи се изпарява, когато застанеш над изстиналата плът. Седиш и гледаш. Да, гледаш! Защото знаеш, че това ще е последният ти спомен. Искаш колкото се може повече да запечаташ този образ блед. В миг всички спомени се проясняват, дори и тези, които си забравил. Някак вътрешно превърташ лентата, за да намериш всичко, което ти е носило емоция. Стопираш и превърташ, и пак, и пак……Не искаш да виждаш края, но това е неизбежно. Мъчно ми е, но не ме боли. Не ме боли, но ми се плаче. Плаче ми се, но това е лично – между мен и Него. Сълзи се ронят, но душата ми се радва, защото знае, че започват по-добрите време за Него. Пак ще се усмихва и напомня за себе си, не толкова близо, но ще се усеща. Продължавам да се взирам и да виждам усмивката и спокойствието на лицето Му. Думите не са необходими, за да го чуеш – просто се вглеждаш.

Нощта си отминава, а Той все още спи и се усмихва. Започват да прииждат хора – много хора. Познати и роднини, които не съм виждал от десетки години. Нима имам толкова много роднини? Нима толкова много хора са Го уважавали? Редят се и гледат, целуват ръка и оставят цветя. Кой емоционално показва, кой просто мълчи. Явно пълно признание се дава едва, когато те няма.

Настава часа и всички потеглят, предвожда ни черна кола. Последни минути за спомен съкровен, преди да затворят похлупака завинаги. Редят се край Него и чакат да отдадат последна почит. Усещаш студа, но не те е страх. Не те е страх, но ти вече плачеш. Топли сълзи се стичат и капят над студеното лице, което продължава да се усмихва. Целувка за спомен и….сбогом.

Студ и мъгла – какво по-подходящо време. Пръстта започва да пада и чука. Бавно зарива последния спомен. Останал си сам и продължаваш да гледаш, а на душата някак става и леко. Става и леко, защото усеща спокойствието на вечността, която ще съпровожда вечно Неговата душа. Тихо е. Но ти стоиш, за да излееш това, което е твоя подарък за път към вечността. Пръстта постепенно утихва и не се чува, новият дом е вече готов. Остава да положиш венеца накрая и да продължиш живота суров.

Последно Сбогом, Дядо!

07.01.2010

3 коментара

Filed under Писания и разсъждения

Глобалните новости


Колко добре си бяхме преди с един вид кола, един вид телевизор, мобилните телефони не съществуваха, а компютрите бяха огромни щайги. Нямаше го скайп, ютуб, фейсбук и всичките подобни, губещи времето програми.

А какво е сегашното положение?

Ежемесечно ( да не кажа ежеседмично) ни заливат с новини за поредната технологична джаджа. Реклами постоянно ни призовават да си купим поредната новост на новостите.  От избиране на техника, която да си купиш, ти се завива свят. Прекарал си месеци пред пс-то в ровене из форумите, за да четеш безбройните коментари за избора, който смяташ да направиш. Събираш от закуски, от кино, возиш се гратис в градския, само и само да събереш заветната сума за поредната новост, от която си зомбиран. И като следствие на това идва така желаният момент – ПОКУПКА! Да, вече си се сдобил със своето „безценно“! Започва момента на ползването и радването – пълно ЩАСТИЕ.

А дали е така?

Залисан в гледането на новия си телевизор, след месец-два, виждаш поредната реклама за супер, дупер,хипер нов телевизор, по-нова технология от твоя.

Какво се случва?

Твоят телевизор вече не е толкова добър, радостта започва да избледнява, а шастието се превръща в тъга и разочарование, че си избързал с избора си, или че вече има нещо, с което съседа ще те дразни.

И до кога така ще я караме?

Колелото се завърта пак, и пак, и пак…..животът си минава, а ние живеем погълнати от техногията. Не ни трябват роботи – ние самите сме се превърнали в такива и продължаваме да се роботизираме, забравяйки за това, което ни заобикаля  и реално ни носи вечното ЩАСТИЕ, за което всеки копнее.

4 коментара

Filed under Писания и разсъждения