Category Archives: Писания и разсъждения

Връзки за обувки


Връзките са едно от най-полезните неща в човешкото съществуване. С тяхна помощ успяваш да извървиш учудващо много път, който е осеян с препятствия. Понякога се развързват и пречат, та дори те и спъват, но когато са подсилени със здрав възел, походката е уверена и стабилна. Крачиш смело напред, а ведрината струи от тялото ти. Нищо не е в състояние да те накара да промениш устрема си. А хоратата около теб виждат едни добре поддържани обувки с чисти и бели, или цветни връзки. На моменти дори завиждат, но това не е от значение за теб.

Лошо става ако те се протъркат или дори скъсат. Положението може да стане плачевно и дори катастрофално. Обувките губят своя блясък, превръщайки се в разхлопани чехли, с които да седиш на терасата. Причините за тези събития са множество, а могат ли да се предотвратят? Дали не е по-добре да отделяме по-често внимание на връзките, вместо да чакаме да потъмнеят и станат за пране? Дали не е по-добре да внимаваме къде ходим, вместо да го караме през калта? Дали не е по-добре да имаме подходящата информация за другите, за да знаем до колко в опасност са нашите? Дали пък да не престанем да спъваме единия крак в другия, което води до неприятно усещане за единия, а понякога и за двата? Изобщо варианти много, важното е да има кой да ги осъзнае навреме, прозирайки че не всичко е носене по течението. И да вземе мерки, за да не се налага после да прави възли, които не се скриват с времето.

И така, нека да опитваме да полагаме грижи за нашите връзки, нищо че има доста трудности в това. Но е добре и хората около нас да погледнат по-задълбочено надолу, да видят положението и да преценят дали не е необходимо все пак да внимават къде и как стъпват, или пък да се доверят на нас и изпробват нашите пътища.

Advertisements

2 Коментари

Filed under Писания и разсъждения

Твоят вътрешен пътеводител е твоята мисловна карта


Дълго време нищо не съм писал тук, а толкова много неща са ми в главата. В последните месеци така се стекоха обстоятелствата, че често пътувам. Всъщност, почти не се прибирам на обичайното си местопребиваване. Пътувайки сам, независимо дали по път или траверси, на човек не му остава нищо друго освен да комуникира със себе си. Да го прави на едно подсъзнателно и нетипично за него ниво. Не, не бива да се бърка този диалог с онзи при психичната лабилност, при която започваш да си говориш сам. Говоря за нещо повече от това просто да останеш сам с мислите си.

Разполагам с цялото време на света. Край мен прелитат села и градове, поля и гори, равнини и планини, а аз не им обръщам никакво внимание, защото мисля над какво ли не. Не само над моето развитие и съществуване, но и над тези, които са на скъпи за мен хора. Съпоставям ситуации една с друга и създавам огромна мисловна разклонена мрежа, преплитайки по всевъзможен начин пътищата с тези личности. Предполагам, всеки е виждал форми на дървовиден изглед на представяне. Или пък, представете си една енергийна система с нейните хиляди разклонения. Е, същата е и в главата ми.  Разликата е, че това е нещо живо и променящо се в движение. Има няколко постоянни величини – в началото на тази мрежа, а всичко останало е теория на вероятностите.  Трудно е да предвидиш какво ново разклонение ще се появи, което ще измени всичко под него. Но пък точно там е предизвикателството – да съумееш да създадеш най-много предпоставки това, което е положително и добро, да се случи. И това носи един силен заряд, който те кара да се усмихваш. Твоят вътрешен пътеводител е твоята мисловна карта.

Стигнах до извода, че човек не мисли с главата си. Не мисли и със сърцето си, както е възприето като противоположност на предходното понятие. И двете състояния са моментни, нещо което днес го има, а утре го няма като усещане или действие. „Хехехе“ – тук някой би се изсмял и казал, къде съм тръгнал аз да откривам нови хоризонти? Не, не откривам нищо ново, то е заложено в самите нас и или се учиш как да го извадиш на повърхността, или остава завинаги скрито. Смятам, че душата е тази, която определя посоката и това е най-обективната истина за целевото съществуване на човек. Възможността тя да избистря посоката на движение в цялото ни заобикалящо объркване, не е за пропускане. За това трябва да се следва и не бива да слагаме бариери, които да я ограничават.  Всичко останало е една голяма заблуда, която само може да те забие там, където едва ли би искал да бъдеш някога.

3 Коментари

Filed under Писания и разсъждения

За дупките народни


Зимата отмина. След нея останаха тежките последици от лугата и водата на непочистените водни маси сняг. Зейналите ями морят шофьорите, а многократно изправяните джанти чакат своите нови удари с чука и своето ново (или пореден сезон ако джобът е изтънял) облекло – летните гуми.

Столичната община се е задействала от рано да осигури комфорт по големите софийски булеварди, разбира се не може да очакваме да обръща внимание на огромните кратери по междублоковите подобия на улици, и се е задействала да „зашие“ поредната „кръпка“. Толкова се е залисала в рязането на асфалт и оформянето на причудливи форми, на които ще завиди всеки виден художник и човек на изкуството, че забравя основното – бързо запълване на издълбаното. Да, за нейна жалост само с рязане не става, трябва и мат’рял. Само че запълването не става веднага. Понякога не става и на следващия ден, а често минават и дни. През това време шофьорите хвърлят ези-тура къде ще им се случи да се набият на задръстване заради „художествените произведения“ на общината, или съответно къде има вероятност да срежат новосменената гума. А най-лошото от цялата работа е, че вероятно и пролетта и лятото ще отминат в кърпене, а до началото на зимата няма да има и помен от не малка част от  „кръпки“.

Същото е положението, та даже и по-трагично, при вечната настилка – паветата. Пренареждането им е толкова добро, че след него новите вълнообразните места стават като препятствие, което може да се сравни с морска буря пред безобидна рибарска лодка.  Вероятно ако събера децата, които добре се справят в пясъчниците с кофичка и лопатка (както и с играта тетрис), ще се представят по-добре с пъзела от павета и биха го наредили по-прецизно. И без това местата с пясък в градинките се използват за нужници на домашните „културни“ любимци, така че това ще е една прекрасно реализирана социална програма – С деца на пътя. Току виж това даде на управляващите и едни гърди напред при предстоящите избори.

Изобщо цялата работа е малко „Хубава работа, ама свършена по български“ – без идея и контролиран краен резултат.

2 Коментари

Filed under Ежедневие, Писания и разсъждения

Колко е трудно да кажеш „Благодаря“


Тръгвам сутрин за работа с колата. Изчислил съм времето, което ми е необходимо, за да стигна и всяко задръстване или друго обстоятелство има голяма вероятност да ме накара да закъснея. Докато се движа в малките междублокови улички, виждам човек с махаща ръка пред мен. Спирам, а той моли да му подам ток, че старото и раздрънкано, но носещо социален статус в обществото BMW, не може да запали. Поглеждам часовника на таблото, който показва напредващото време, но се съгласявам – все пак на всеки се случва, а и е неприятно обстоятелство. Закачаме кабелите и колата запали. Слиза, сваля ги и казва „готово”, след което се насочва към багажника, за да ги прибира. Не знаех, че вече вместо „благодаря” се вика „готово”….

Защо всъщност разказвам тази история, която колкото и кратка да бе, остави виден отпечатък в моето съзнание. Благодарността е нещо, което не сме свикнали да поднасяме и считаме за ненужно. Както този индивид, вероятно имащ се за културен, така и много други не знаят каква сила има една проста дума. За жалост тази сила не се използва, за да се подобри желанието на хората да си помагат и да карат другите да се чувстват горди от действията си, а се похабява по един грозен начин. А дали ако всеки се замисли и се опита поне в магазина или вкъщи да благодари, това ще направи по-различен живота му, както и живота на хората, на които го е казал?  Какво всъщност съдържа в себе си тази дума – проста рутина (когато е насилствено наложена като задължение, особено в сферата на услугите) или вложено чувство и емоция?

Аз лично съм се убедил и вярвам, че показването на отношение по този начин дава резултат. Показвам го дори в ситуации, в които е задължение на отсрещната страна да го направи, а не го прави. Това предизвиква стъписване у хората, които не го очакват и те често се чувстват виновни, че не са направили първи стъпката. Други пък се чувстват поласкани, че някой все пак е благодарен за добре свършената работа или услуга, което ги кара да се усмихват. Така че всичко е въпрос на желание за опити. Разбира се, винаги ще има случаи, в които няма да получим същото внимание и отношение, но в крайна сметка ние ще сме удовлетворени, че сме постъпващите правилно, а не корисно да се чудим дали сме направили каквото трябва или не сме.

А, да! И да не забравя едно важно уточнение. Казва се „благодаря”, а не „мерси”, че е по-лесно. Нека да оставим на французите сами да си ползват думата, а ние да не се мъчим да отбием номера, а да си ползваме нашата, макар и по-дълга. 😉

Вашият коментар

Filed under Ежедневие, Писания и разсъждения

Сигурни ли са банките?


В съвремието ни ги няма героите от старите уестърн филми, които влизат в случаен клон на банката, замаскирани с по една кърпа върху лицето, вадят пистолети и обират изплашените служители. Днес банковите удари са на едно много по-високо ниво, без излишна показност и размахване на оръжие.

И в България обирите взеха да стават нещо всекидневно. Да вземем за пример, как учителка от Плевен ограби банка и то с пистолет играчка. Каква охрана трябва да има банката и съответно какви трябва да са служителите, за да позволят това да се случи? На всичко отгоре се оказа, че ако сама не се бе признала за виновна, то по никакъв начин нямаше как да се докаже, че е била тя. Имайки добро име и чисто съдебно минало, признавайки вината си, бе осъдена условно. Ама то няма как и да е иначе, защото при един добър адвокат, по никакъв начин обвиненията на прокуратурата няма да издържат и за пореден път \“добрата съдебна система\“ ще стане за смях. Въпреки, че този случай е интересен казус, определено не е най-фрапиращия в последно време.

Вчера бе съобщено за разбит трезор в Младост 1. Крадците необезпокоявано са влезнали през почивните дни, на спокойствие са си свършили работата, след което са излезнали през парадния вход. Умело са прикрили следите си с препарати и косми, което ме навежда на мисълта, че „злодеите“ обичат да гледат филми като този, от където черпят вдъхновение. Това ако не е подигравка, то не знам кое ще бъде! А банката, спазвайки политика на „конфиденциалност“, не бе дала информация дори на хората, чийто трезори вероятно са останали празни. В крайна сметка защо да го прави, след като е по-добре да държиш в напрежение група хора, отколкото да си признаеш пред цялото общество, че си станал за резил.

Черешката на тортата идва от Райфайзен Банк, където главният касиер най-безпрецедентно свива едни 800 хиляди. И това не става от вчера за днес, а става вероятно в продължение на месеци. Как тогава никой не е разбрал и толкова ли е сляпо управлението на банката? Трагикомичното в ситуацията е, че служителят сам се обажда с думите „Простете за това, което ви причиних, довиждане“. Касиерът, като лирическият герой от песента „Човекът взе парите, каза чакай малко….“, присвоява тлъстата сума и се отправя на заслужена и дълготрайна отпуска някъде далеч, вероятно в топлите страни.

Посочените примери са само една малка част от всички, които са се случвали до момента. Парадоксалното е, че въпреки зачестилите кражби, банките продължават да си работи по стария начин. Офисите продължават да се позиционират в неподходящи помещения само и само да има присъствие на банката, без да се мисли за сигурността и. Ясно е, че охранителните камери отдавна не са най-доброто решение, което може да съществува, особено в случаите, когато кабелите им са външни, а управлението им не е централизирано. Охранителите по клоновете в по-голямата си част са на преклонна възраст и по-скоро слухтят и суфлират на клиентите, вместо да вършат работата, за която са наети.

Не се обръща внимание както на новите, така и на старите служители. Новите, притеснени от незнанието си, правят грешки, които рефлектират върху клиентите, а от там и върху името на банката. От своя страна старите служители, натрупали достатъчно опит, започват да се чувстват недооценени и желанието им за работа остава на заден план. А банките очевидно нямат интерес да инвестират или координират хората си, а залагат само на продукти и услуги. Само че като няма адекватни хора, които да ги предлагат, то тогава къде е положителното от цялата ситуация? Е, явно има и достатъчно кадърни и изобретателни служители, след като с лекота се отклоняват цели 800 хил. лв. И докато системите, процедурите и управлението на банките продължава да бъде неефективно, ще се намират и хора, които да се забавляват на техен гръб, а обществото ще се чуди дали е по-сигурно да държи парите си под дюшека или да се довери на банката.

Вашият коментар

Filed under Ежедневие, Писания и разсъждения

Пред нас и зад нас – отвсякъде потоп


Един ден с постоянен дъжд извади на показ колко е успешно прехваленото околовръстно на бат’ Бойко. И то не най-лошият порой, който може да съществува. Изведнъж, стичащата се от Витоша вода, се оказа проблем, който залива цялата южна дъга. Явно планината и наклоните и, са се появила наскоро, което не е имало как да предвидят при строежа на най-големият успех на господин премиера. Той, обаче не пропуска интервю или пресконференция, в която да не спомене великите си подвизи на безстрашен приказен герой, който с багери и лични сили се е преборил с борческите групировки, които са пречели на пътния възел. А сега дали би признал, че успехите му тънат в тиня и отпадъци, донесени от дъждовната река? Дали, ако е толкова отговорен, ще сведе виновно глава и ще се извини за този провал? Естествено, че няма. Ще остави вярната Фандъкова да се оправя с проблема и да излиза от положение пред софиянци за поредната изненада, която е поднесла водната стихия.

А то да беше само околовръстното, добре. Оказа се, че цяла София не е подготвена изобщо за дъжд, а какво остава за сняг. Отново шахтите и канализацията останаха неспособни да поемат това количество вода –  дали защото изобщо ги няма, или по-скоро защото са запушени? Никой няма да разбере и нещата ще отшумят за ден-два, както ще бъде заличена и тинята от вятъра, след като бъде разнесена от минаващите коли по натоварените от задръствания улици. Защото както се оказва по-горе, явно пари за периодично почистване на шахтите няма, няма и да има.  Или просто някой смята, че трябва да се случи нещо непредвидено, за да се помисли за него.

И така „животът продължава – ден след ден“, както пее Васко Кръпката, а ние ще трябва дружно да оцеляваме, в този „мъдър кръговрат“, който ни е наложен от политическият елит на България.

 

2 Коментари

Filed under Ежедневие, Писания и разсъждения

Заблудата Lidl


Едва ли има някой, който да не е разбрал, че Лидл стартира дейността си България. То не бяха новини, не бяха статии, не бяха отзиви в интернет. За пореден път народът обезумя. Чакането на километрични опашки, за да влезнеш в „голямата евтиния“, се превърна в редовно занимание не само на пенсионери, но и на „всичкото будала“ (както би се изразил Любо Нейков в образ на ромска личност) в района на магазините. Народът не осъзнава, че няколкото евтини артикула не означават, че всичко е евтино и най-вече КАЧЕСТВЕНО. Освен това, при стартирането на такива проекти, историята говори, че по другите вериги не остават по-назад и пускат почти същия асортимент на идентични цени. Разликата е, че на новооткритото място бутаницата е безумна и граничеща с борба за оцеляване.

Надявах се, че седмица време и прекратяването на най-евтините промоции, ще сложат край на лудницата. По този повод реших да намина, от чисто любопитство и желание да проверя до колко призивът за „качество на ниски цени“ е верен. Успях да влезна… след кратък престой на входа. Теснотията вътре не позволяваше бързо придвижване на стоки и хора. 🙂 И това не е само защото все още навалицата е голяма, а просто магазинът е наблъскан още от входа с какво ли не. Всичко е поставено на купове и на всевъзможни места. Никаква организация – пълен хаос! Няма ги стандартните табели, които да насочват хората кое къде е. Обстановката наподобява големите халета с китайци на Илиенци, а стоките са също толкова непознати и странни като китайските. Например, видях бира за 46ст. със звучното име DEEP, както и малко по-скъпа ARGUS. Опитах се да разбера къде са произведени, но освен надпис „Произведено за Лидл България“ друго не видях. Помотах се още малко, за да видя как изглеждат в действителност накипрените стоки от брошурите. Естествено нямаха нищо общо, което бързо ме насочи към касите и след малко побутване се измъкнах невредим и с празни ръце. Или както го е казал поетът – „Очи пълни, ръце празни“! 🙂

Някой би казал, че в България така седят нещата. Да, ама след като прочетох мнението на Юруков, се оказва, че в Германия положението не е много по-различно. Lidl (под една шапка с Кауфланд)  е от вида на Penny (собственост на Billa) и освен с ниски цени, с абсолютно нищо друго не може да спечели клиентите. Въпреки, че голяма част от стоките са внос от Бундестага, това не ги прави особено качествени. Времето, което би загубил човек, за да обикаля халето със стоки, определено не си струва нервите. Е, сигурно с времето човек би свикнал, но това означава да са ме спечелили още от началото, което не се случи, а втори шанс трудно бих им дал. Гаранция към веригата ще продължава да има интерес, с оглед на финансовото положение на българина. Това обаче не може да бъде фактор, благодарение на който Lidl ще продължи да парадира с някакви изсмукани от пръстите апели за „качество на ниски цени“.

This slideshow requires JavaScript.

15 Коментари

Filed under Ежедневие, Писания и разсъждения