Category Archives: Театър

Вражалец


Едва ли е нужно да споменавам, че практически за тази постановка билети не се намират. Всичко става или с резервация, или с безумно чакане на опашки или чрез познати, но за месеци напред. Е, аз така и не се добрах до билети, но благодарение на скъпа приятелка се сдобих с покани и то за директорската ложа (което от своя страна не е никак за завиждане, тъй като седиш като пън на един неудобен стол и ако има някой пред теб в „ложата“, то забрави да виждаш каквото и да е било, освен ако не си над 1,90м). Залата бе претъпкана по шевовете, а вентилацията в Армията я няма никаква – буквално се потиш като в парник. Хич не им завиждах на тези от трети балкон, които вероятно съвсем са предавали богу дух. Но стига обща картина, да пристъпя към същественото, а то никак не е в положителна насока.

Историята се разказва за мним циганин-вражалец, който пристигайки на село предрича големи богатства за селския елит. Те, убедени в думите му, алчно събират пари, който скорошен нов обитател на селото обещава да умножи многократно, печатайки фалшиви банкноти. Парите всъщност са за специална хартия, която може да се закупи само извън страната и именно за това са необходими много пари, които алчното село събира за отрицателно време и сляпо дава на младежът от София.

Имах си едно на ум за тази постановка, понеже доста отзиви бях чел или чул. И опасенията ми съответстваха на действителността. Цялата игра е изградена върху персонажите на Любо Нейков – попът на селото и Димитър Рачков – кметът на селото. Всички ще си кажат, „ами това е чудесно за една комедия“ и може би биха били прави, но действителността е друга. Двамата не представят нищо повече от това, което виждаме в „Комиците“ и „Пълна лудница“. Даже спокойно мога да кажа, че е едно и също.

Нейков, в умелата си игра на поп, на моменти вкарва безумните жестове, които имитират бат Бойко. А публиката се насилва към хилеж и ръкопляскания на тази изтъркана вече тема. В последно време това се превръща в масова практика из постановките, които съм гледал, но смятам за неуместни подобен род вмъквания, които нямат нищо общо с действието.

Рачко, играейки кмет на селото, всъщност играе познатият от „Пълна лудница“ персонаж, а именно Жоро Бекъма. Нищо по-различно няма в играта му. Същите реплики, същия външен вид, същите накъсани жестикулирания и гърчове на тялото. Е, раздава се на 200%, но ако ми се гледа Бекъма, ще си пусна телевизора, няма да ходя на театър и то на такъв,  който е с билет от цена 20лв. (добре, че бях с покана, иначе това щяха да са едни от най-грешно похарчените пари).

Не бих пропуснал да спомена и актьорчето Блатечки. Този коцкар, новия секс символ на България,  през цялото време седя като пън на сцената. Първо се опита да го играе циганин, обаче никак не му се получава. Така и така играе заедно с Нейков, да вземе да понаучи някой урок от него. На по-късен етап, преминавайки в друга роля, когато имаше реплики си говореше като Чарли от „Стъклен дом“, а когато нямаше такива – се заливаше от хилеж на останалите играещи. Изобщо пълна антипатия към игра и публика. Не, че съм очаквал някаква игра точно от него, но отношението му бе просто подигравка с публиката. Кой му е дал диплома от НАТФИЗ на това гладно и бъркащо в чужди хладилници (справка кампанията на БТВ) момче, не знам.

Деси Бакърджиева и Светлана Бонин са персонажите, които играят нормално. Е, на моменти прекаляват с лигавенето си, но в случая самите роли са такива – наивно глупави , така че им е простено.

Все съм бил на не чак толкова интересни постановки, но никога не ми се е случвало изобщо да не се засмея искрено. Е, Вражалец не успя да ме накара да избухна в смях. И честно казано, гледайки реакцията на публиката, по-голямата част не реагираше искрено със смеха си, а по-скоро бе насилствено и ако не бяха толкова познати актьорите като комици, едва ли биха реагирали по този начин. Имайки предвид, че това е адаптация на стара и известна постановка, то можеше играта да се изпипа на едно по-високо ниво, от това което се показва.

2 Коментари

Filed under Театър

Секс, наркотици, рокендрол


В последно време сравнително често изкарвам вечерите си седящ в някой театър и наслаждаващ се на поредната постановка. Изборът на тази бе много импулсивен, тъй като бях отишъл в театъра да заверявам билети и видях, че в момента това се играе и то на цени от 5лв. за билет. „Секс, наркотици и рокендрол“ е емблематичен за мен спектакъл, тъй като това бе първото сериозно представление, с което стартира желанието ми да ходя на театър преди повече от 12 години. Ама с какво гръмко заглавие съм започнал, а? 🙂

За трети път гледам постановката! Да, невероятно звучи да гледаш три пъти едно и също представление, но по-важното е защо го правя. Правя го, защото е повече от въздействащо и каращо те да намираш винаги на какво да се смееш или върху какво да помислиш. Всъщност, то няма как да е иначе, при условие, че пред теб играе Ивайло Христов. Вече близо 20 години този почти монолог е на сцена, а въпреки това не омръзва, дори на хора като мен, които са го гледали повече от веднъж.

Образът на Ивайло Христов (подкрепян от Коцето и Дони) преминава през няколко метаморфози. Ролите на скитник, на рок певец, на тинейджър, на забързан бизнесмен, на мастит богаташ показват късчета от живота на тези персонажи, които са много тясно свързани един с друг. Всеки макар и с различна ценност отразява едно общо виждане за обществото като цяло – с неговата поквареност, показност или мания за величие. Неща, които ни заобикалят и които ще останат винаги като показател, който или ще ни научи на нещо по-добро или ще ни закопа съвсем в тинята, в която така или иначе сме нагазили почти до шия. А когато всичко това е изпълнено с огромни порции смях, които ни заливат от сцената, всичко е много по-избистрящо се в главата на зрителя. Не случайно началото и краят са свързани със съдбата на беден просяк, който от една страна е пълен антипод на останалите роли, а от друга – показва, че „да си нормален излиза скъпо“.

Вашият коментар

Filed under Театър

Максималистът


Дълго време не бях посещавал Сатирата и за това реших, че Максималистът е една добра възможност за постановка. Вече бях гледал „Римска баня“ на Станислав Стратиев, от което очаквах да гледам поредната добра постановка, която да ме накара да се посмея и разтоваря. За жалост това не се случи поради ред причини.

Като за началото останах учуден, че половината салон остана празен. Имаше хора само до средата на залата, което досега не ми се беше случвало като ходя на театър – местата винаги са били изпълнени на макс, особено пък в големите и наложили се театри. Постановката се играе сравнително от скоро, което също би трябвало да е фактор един салон да е пълен и трудно да се намират билети. Абстрахирайки се от този обезпокояващи факти зачаках началото.

Историята се разказва за двойка влюбени млади хора, които обмислят как да направят жилището си по-организирано. Част от тази организация се явява закупуването на гардероб, който да събира разхвърляните им из стаята дрехи. И това се случва – купуват си масивен гардероб. Но от тук започва драмата на младата двойка, защото гардеробът се оказва жива личност, която всячески се опитва да промени живота им.

Цялата концепция ми се стори много хаотична. Действието се опитва да ни покаже как стремежът към максималното и съвършеното може да докара до безвъзвратна лудница. Самата идея след замисляне може да се усети само от хора, които ходят на театър често, но начина по който се представя ми се струва много неподходящ.  Концепцията с гардероба е много пресилена и не на място (предполагам това е идеята на Стратиев, но въпреки това можеше да се изпипа). Да не говорим, че самата игра на актьорите е много изкуствена и не създава усещането за реалност. Наблъскването на персонажи, които нямат нищо общо с основната идея, а влизат и излизат от действието без особен смисъл, още повече натоварва зрителя и го кара да се чуди има ли изобщо някаква идея в цялото действие. За капак самата постановка завършва без усещащ се край – просто в един момент все едно някой казва „стоп“  и актьорите престават да играят. В зрителя съвсем естествено възниква въпрос „И това ли беше?“, но гледайки покланящите се като за край на представление актьори, разбира че повече няма да има.

Вашият коментар

Filed under Театър

Кръщене


Човек трудно може да се докопа до постановка, в която присъства името на Камен Донев, но в крайна сметка не е и невъзможно. В  „Кръщене“ няма да видите Донев като актьор, защото той е създателят й, а това на свой ред може да предизвика моментен размисъл какво ли ви очаква. В този случай определено не бих се наел да дам еднозначен отговор на въпроса какво може да се очаква от тази постановка. Преди да се снабдя с билетите за нея, дълго се чудих дали си струва подобен експеримент, особено след като бях гледал „Комедия на слугите“ (скоро може би ще публикувам мнението си за нея) с участието на споменатия по-горе. Въпреки това реших да рискувам, а резултатът е….

Цялата история се върти около кръщаването на едно новородено момче, при което на дълга и богата трапеза както се е случвало миналия век, се събират двата рода на младото семейство. Във един нестихващ диалог, а на моменти излиянията на всички актьори едновременно минават граници, зрителят бива провокиран с редица лирически отклонения, които го водят към съвремието ни.  Виждаме познатата българска картинка, при която възрастна лелка е седнала да дава „ползотворни“ съвети за здравето на друг човек, все е едно е общопрактикуващ лекар с над 30 години стаж, а в действителност тя е обикновена плетачка. В друг момент виждаме желанието на всеки от нас да бъде център на вниманието в една голяма компания и прави всичко възможно то да е съсредоточено само върху него – чист снобизъм кой е по-по-най сред родовете. От там, авторът не пропуска да ни покаже и изнервящата обстановка, която настъпва от една такава огромна семейна среща, при която винаги има кой с кой да се хване за гушата. Суетата е застъпена и с типичните за съвремието заснемане с камера и фотоапарат, придружени с музика по поръчка  „на ухо“.

Изобщо, всякаква форма на съвременен битовизъм или еднотипно ежедневие може да открие всеки, гледайки представлението. Така, залисани в игра показваща миналия век, актьорите се впускат в директна закачка с телевизионни формати като X Factor, или леко и с финес подхвърлят символичните и безкрайни прерязвания на ленти на нови обекти  от Бойко Борисов. Какво всъщност иска да ни покаже с това Камен Донев? Може би, че се оставяме да бъдем въвлечени от това, което ни показва телевизията? Вероятно гледайки втренчено всекидневно телевизионната програма на живота около нас, наистина забравяме да живеем. Да живеем по онези прости правила, по които са живели миналия век. А тези правила са водили, може би към по-лек и весел живот, изпълнен с повече положителни емоции от сегашните, и са необременени от един порочен кръговрат. Кръговрат, който иначе кара дърветата да ронят короната си есен, за да подхранят почвата под тях, за да могат на пролет отново да раждат плодовете на своята организираност и щастие.

Сега зачитайки се в това, което съм написал по-горе виждам, че вероятно няма да бъда разбран на 100 % какво искам да кажа. Но такава е и постановката – неразбираема. Или по-точно разбираема лично за всеки, който се осмели да я гледа. Със сигурност е само за експериментатори и хора, които биха се опитали не просто да гледат, а да попият и пречупят през свой мироглед видяното.

Вашият коментар

Filed under Театър

Между два стола


Зимата е един прекрасен сезон, през който можеш да използваш студените вечери за някое театрално комично представление, което да те стопли от смях. „Между два стола“ е именно такова, защото не те оставя да си почиваш от редуващите се, изпълнени с кикот ситуации.

Джон (Герасим Георгиев – Геро) е шофьор на такси в Лондон и за негово щастие (а в ситуацията нещастие) е женен едновременно за две жени – в два различни квартала, с които се вижда по разписание, което стриктно следва всяка седмица. Всичко върви наред,  до момента когато една вечер той закъснява да се прибере, а двете му съпруги започват едновременно да го търсят. И от там започва мъката на Джон, който съчинява лъжа след лъжа, за да успее да се измъкне от разпитващите го жени и полицейски инспектори.

Няма да се спирам нашироко по отношение на сюжета, защото той отчасти може да се види в клиповете по-долу. Това, което смятам за важно да се отбележи е, че актьорската игра не се изчерпа с присъствието на Геро в постановката. Даже мога да кажа смело, че неговото участие ми се видя най-очаквано и нищо по-различно от това,  което сме виждали пред телевизорите. Наличието на млади и непознати за мен актьори много приятно ме изненада. И двете „съпруги“ се справяха блестящо в своите загрижени роли. Младежите, особено нароченият за гей шотландец, изключително добре взривяваха публиката със своите коментари. С тяхна помощ 90-те минути смях са гарантирано успешни и мога само с нетърпение да очаквам друга приятна постановка на Драматичен театър Сливен и тези актьори.

3 Коментари

Filed under Театър

Никой не знае, че съм куче


Отново се намирам в малката, но задушевна зала на театър 199. Този път постановката е \“Никой не знае, че съм куче\“, която е насочена към губещата своята слава чат мрежа Mirc (леле, това още съществувало!) или поне точно с такова впечатление остава зрителя, който някога е ползвал „чат румовете“ на въпросната програма (признавам си без бой, че съм я ползвал усилено и аз ;)).

Действието се развива в различни чат канали, където четиримата актьори се представят с измислени самоличности. Всеки до толкова възприема ролята си, че забравя за реалността и оформяйки две виртуални двойки, писателят ги редува, показвайки как изглежда една такава абсурдна онлайн свалка, отстрани. Вглъбяването в тази виртуална нереалност  няма как да бъде пренебрегната и за това се появява пети персонаж, който идва на интернет дружината като гръм от ясно небе.

Честно казано не съм очарован от постановката и бих я препоръчал само на погълнати от чат и интернет пространството хора. Да, наистина хора, тъй като всеобщото разбиране, че само младежите се захласват по интернет комуникацията не е изобщо така. Актьорската игра, с малки изключения, никак не ме впечатли. Имаше не малко силни жаргонни лафове, основно свързани с перефразиране на вулгарни думи с интернет термини. 🙂

Когато е писана постановката, интернет беше коренно различен, но въпреки това тя има много силно послание към съвремието. Защото дори mirc да е умираща мрежа, вече има огромно количество сайтове и мрежи за запознанства, където ситуацията с нереалистичните профили е даже в по-напреднал стадии. Отделно от това, доминирането на виртуалното над реалното е меко казано заплашително. Да изгубиш себе си в една виртуална лъжа, е по-трагично от неспособността да си добър събеседник в реален разговор. Пренасянето на социалните контакти във виртуалното пространство не може да доведе до нещо положително за използващия го. Да, на първо четене всичко е супер и нормално, но се губи човешкото, губи се и реалистичното удоволствие от физическото присъствие, което никога няма да бъде постигнато от технология, колкото и да е добра тя.

Макар и никой да не знае, че си куче, рано или късно ще го разбере. И тогава ситуацията може да бъде толкова пагубна, че не може да се понесе дори във виртуален свят, а какво остава за реалния такъв…

2 Коментари

Filed under Култура, Театър

Умирай лесно!?


Неделен ден, нетипичен час на постановката (15 часа), но заредени с положително очакване заемаме местата си в театър 199. Залата е малка, сцената също. Бавно, но със постоянни темпове салонът се запълни изцяло и зачака началото на постановката.

\“Умирай лесно?!\“ е черна комедия, която разказва за съдбата на двама гастарбайтъри, които са избягали от Югославия в Германия, гонени от тежък комунистически режим. Цонко (Тодор Колев) и Маринко (Валентин Танев) живеят заедно от дълги години, работейки на черно, за да оцеляват. Но Цонко намира начин да излъже немската система като се сдобие нелегално със смъртен акт, а по този начин жена му ще получи пенсия за вдовица. Същевременно той ще бъде прибран до Югославия в ковчег, за да може всичко да изглежда реалистично, след което ще се възползва сам от тъй бленуваната пенсия.

Всичко изглежда точно нагласено и безпроблемно. Заминаването се полива с вино, пътуването е подготвено…само ковчегът е леко тесен. Какви ли препятствия ще се появят от този незначителен детайл?

Тодор Колев беше причината да посетя тази постановка – не го бях гледал на живо, а все пак го харесвам като комик. Историята на моменти ми се стори доста мудна и безинтересна. Смешните моменти бяха доста по-малко отколкото очаквах. За щастие последните 30 минути (от 1,20 часа) са нещото, което е доста динамично и изпълнено с действие. Също така има култови реплики, които взривяват залата. 🙂 Но дали смехът е най-важното?

Искрено се надявам тази постановка да бъде видяна от всичко настоящи и бъдещи емигранти. Въпреки, че действието се развива доста години назад, положението със сегашните гурбетчии не е много по-различно и розово. „Умирай лесно?!“ нагледно показва до къде може да доведе желанието за живот „на Запад“ и  ваденето на кървави пари. Дали си струва да зарежеш семейство и приятели, за да се надяваш да осигуриш нещо по-добро. Емигрантите могат да открият как животът ти минава като на лента, а в крайна сметка не си постигнал нищо. А нали именно за това емигрираш – за по-добър и уреден живот…и висока пенсия, ако доживееш да я видиш!

Вашият коментар

Filed under Култура, Театър