Category Archives: Кино

Островът


В последните две години се наблюдава известно раздвижване на българското кино. Премиерата  на „Островът“ е поредното доказателство за нещо ново и нетипично за българската сцена. Камен Калев се оказва един от новите провокатори във филмовите среди и поредното му отроче може би ще внесе голям смут у българския зрител, който е свикнал да гледа основно сапунени турски сериали или комерсиално американско кино.

Самият филм разказва за любовта на главните герои Софи (Летисия Каста) и Данийл (Туре Линдхардт), които се озовават на остров в България по време на ваканцията си. През този престой зрителите биват въвлечени в една преплетеност от несвързани събития и моменти, които обаче преминават толкова мудно, че чак доскучават. След това филмът търпи тотален обрат и те хвърля в нищото, провокирайки мозъчна дейност. Сценарият не пропуска да иронизира българската действителност започваща от чаршията на Слънчев Бряг и стигаща до зяпналите с отворени усти зрители на Биг Брадър.

Не мога да кажа, че Островът ми хареса, но по-интересното е, че се замислих над отделните видяни ситуации. Провокацията спрямо българина е направо като чук върху калявано желязо. Свикналият със сивотата на ежедневието български манталитет е призован да излезе извън черупката си, а човешката душа да излезе на свобода. Да не се подчиняваш на стандарти и патриархални догми не е от силните страни на нито една нация, но заради това предполагам, че главните герои не са патриархалните българи. Излез извън себе си и живей според това какво усещаш, а не според това което светът е определил за теб – това ми остава в съзнанието след видяното.

Едва ли, даже съм сигурен, че филмът няма да има голям успех в България, но се надявам кино-критиците по света да му отделят нужното внимание.

2 Коментари

Filed under Кино

LOVЕ.NET


Хубаво е, че българското кино търпи ренесанс, макар и слаб. Още по-хубаво е когато киносалоните се пълнят, за да се гледа български филм. Само на моменти стават изключително дразнещи с масовите реклами преди премиерата, но това е друга тема за разговор.

След като вече бях гледал театрална адаптация на това, което се случва в „мрежата“, определено ме човъркаше голям интерес какво ще представят на голям екран по темата. Сценарият разказва за идеята на едно издателство на бляскаво списание, да опише какво се случва из виртуалните пространства за запознанства. И как се започва една връзка по интернет и докъде може да стигне тя. Всичко това е подсилено, на моменти с прекален жаргонен език, произлизащ от всички форми на чата.

Love.net се оказа един добре реализиран отрязък от време, който пресъздава загубата на реална комуникация между хората, но същевременно с това е фокусиран върху дълбоките чувства, които те изпитват, но нямат желание да ги споделят и ги крият в себе си. От там произлиза едно апатично реално съществуване, а интернет се превръща в мястото за живот.  Любов и безразличие се преплитат на всички фронтове – на моменти изпепеляващи, а в други подлудяващи. Активният интернет потребител бързо ще открие себе си в не малка част от сцените и тихо ще се усмихне, гледайки да не го забележи някой.  И все пак къде е границата между реалност и виртуалност? Кое от това, което се изписва пред монитора, може да бъде казано в лицето на човек и кое го спира, за да го направи? Колко силни и трайни са чувствата и трепетите? Всичките тези въпроси са засегнати под една или друга форма, но дали зрителят ще открие отговори за себе си е съвсем отделен въпрос. „В крайна сметка всичко зависи от това какво търсиш“ – както в живота, така и като отговори от видяното.

Като цяло не мога да кажа, че съм ужасно впечатлен от представянето на идеята. Но определено мога да кажа, че филмът има своите силни моменти и не е крайна загуба на време, а в приятна компания може да се превърне в едно добро кино преживяване. 🙂

4 Коментари

Filed under Кино

Високо напрежение / Limitless


Мина много време от последното ми ходене на кино, но все пак тази грешка беше поправена. Нямах никакви наблюдения върху афиша, така че се доверих на избора на компанията, с която бях. Филмът беше \“Високо напрежение\“, а очакването бе за екшън, тъй като така го водеха.

Главният герой Еди Мора (Брадли Купър) е затънал до гуша писател, който още не е написал нито една страница от роман, за който е взел аванс. Живее в мизерен апартамент, за който не си е плащал наема и заради вечното му отлагане за всичко, е зарязан и от приятелката си. Отчаян от живота, случайно среща брата-наркопласьор на бившата си съпруга, който му предлага лесно решение на проблемите му – да участва като опитно зайче за хапчета, които повишават многократно дейността на мозъка. Еди опитва и животът му се обръща на 360 градуса. От бездарен писател се превръща в преуспяващ борсов играч и всичко е много добро и красиво….Но всяко нещо си има цена, която често е много висока.

Още от първите надписи филмът ми допадна. Началото започва с безкрайно скоростно придвижване от място в място, като един дълъг тунел, по който се движи човек. Все едно съзнанието му скача от сцена в сцена, което на по-късен етап се оказа, че е пряко свързано с ефекта от хапчето. Действието не е мудно, но не и прекалено забързано, за да намери човек време да асимилира видяното. Самата история предразполага да си правиш предположения как ще завърши и какво ще се случи в следващия момент, но в действителност не познаваш. Всичко изглежда максимално опростено и плоско за зрителя, но това не е за сметка на цялата идеология. В един прекрасен момент се появява и Робърт Де Ниро, тъй както си го познаваме – без изненади, който допълнително внася свежест във филма. Изобщо концепцията е замислена така, че да гледаш с кеф и да се разтоварваш, а не да мислиш сега това схванах ли го или не успях напълно. Или да се налага да буташ хипнотизираният в екрана събеседник от ляво или дясно, за да го ядосаш с глупавите си въпроси. 😉

Определено историята няма нищо общо с екшън, но не мога да я определя и като мистерия/трилър както твърдят от IMDB. Знам само, че си струва гледането, независимо дали на голям екран или на домашното кино. 🙂

има 1 коментар

Filed under Кино

Пусни ме вътре / Let me in


Не разбирам защо в последно време филмите с вампирска тематика са толкова много и безумно комерсиални. След като гледах първата част на „Здрач” си казах, че в желанието си да вкарат всевъзможни зрители в киносланите (най-вече жени, които очевидно не харесват страховити филми), сценаристите и режисьорите са си плюли на реномето и са направили поредното клише и в този жанр. И това си остана последната посредствена история на тази тематика, която бях сядал да гледам.

Съвсем случайно попаднах на \“Пусни ме вътре\“, за който дори не прочетох краткото резюме на историята, която в оригинал е шведска (гаранция по-добра), а американците просто са я пресъздали за техния пазар. Дълго време седя и чакаше подходящо време за гледане – след полунощ и в ден, който не предполага ставане рано на следващата сутрин.

Действието се развива основно вечер, поради което сцените са доста тъмни. Историята разказва живота на малко момче, което има непреодолими проблеми в училище, с по-големите  ученици. Няма приятели и основното нещо, което упражнява като извънкласно занимание е да прекарва времето си в наблюдаване на прозорците на съседите и седене пред сградата, в която живее. Един ден се нанасят нови съседи до апартамента му – възрастен мъж с малко момиче, привидно на годините на момчето. След няколко дни, в продължение на няколко вечери двете деца започват да комуникират помежди си по всякакъв начин, а междувременно се случват поредица от неочаквани събития, както за зрителя, така и за иначе спокойното малко градче.

Твърдо мога да заявя, че това не е филм за всеки. Не е история, която поемаш на един дъх и просто подминаваш. Действието е изключително мудно, а филма не е никак къс (близо 2 часа). Въпреки това цялото внимание е насочено към актьорите, а се съмнявам да има нещо по-въздействащо от играта на две деца. Деца, които минават през всички житейски уроци за големи. Но докато големите имат цял живот да минат по този път, то тези две деца го изминават за няколко дни. Зрителят е въвлечен в една показност, която е жестоко стряскаща и задействаща сетивата. Голяма част от сцените са прикрито брутални, а музиката е притъпена, но изключително подходяща за всичко показвано.

Сценарият събира двете противоположности на живота и ги сблъсква със страшна сила, наподобяваща взрив на частици в големият адронен колайдер. Една срещу друга са изправени две съдби, които няма какво да губят от този живот, но могат да направят нещо заедно, извън представите на човешкото. Една детска любов се съмнявам, че може да бъде толкова чиста и силно изразена при възрастни индивиди. И докато в “Здрач” се опитваха да въртят сюжета около една съзряваща връзка, то в „Пусни ме вътре” тази връзка движи всичко останало и няма граница, която да я спре. Смелост, умението да пресъздаваш, гордост и способността да прощаваш са само една малка част от всички частици на този пъзел от човешки и не до там човешки дарове.

Отвори съзнанието си, така че да пуснеш непознатото , за да изживееш нещо различно. В противен случай просто се примиряваш със съдбата си и идва момент, в който всичко ще загуби смисъл и душата ще загине. По този начин силната светлината ще се окаже прекалено ярка, в степен, която да ни подпали и заличи безвъзвратно.

4 Коментари

Filed under Кино, Култура

Казино Джак / Casino Jack


\“Казино Джак\“ е филм, който свалих с идеята просто да гледам нещо различно. Сценарият е направен по действителен случай и представлява една политическа история за лобист в американското общество. Историята запознава с ежедневието на Джак Абрамофф и как той влияе на личности от високите етажите на властта, и вземаните от тях решения. Всичко е относително нормално, докато не се появява примамлива оферта за плаващо казино, от което могат да се вадят големи пари. Примамени от това, Джак и партньорът му започват скрити и големи измами, с които да осигурят необходимите им средства за казиното.

Честно казано в първите 30 минути не успях да разбера какво точно се случва, кой какъв го играе и защо. Изведнъж се натрупаха над 5 героя, които да асимилираш и запомниш. Добре, че положението след  30-те минути се нормализира, че бях готов да се отказвам от гледането. Филмът не е връх на лентовото изкуство, не е дори в подножието му, но дава една реална картина на неща, които всеки от нас знае, че съществуват, но не знае в действителност как се случват.

Когато става дума за политическо лицемерие и корупция, американският пример е най-красноречив. Явно авторът на филма е знаел това, и въпреки че историята е действителна (което малко или много е улеснение) е показал в подробности как действа порочната система на лобитата. Как чрез силни връзки и лостовете на властта се прокарват интересите на конкретни поръчители.

От друга страна увереността на главните герои е показна за това, че ако човек седи с високо вдигната глава, има приортите и се стреми да постига целите си на всяка цена, няма кой и какво да го спрат. Е, разбира се всяко нещо си има граница и не трябва да се прекрачват, тъй като от високо падането е жестоко. 😉

Вашият коментар

Filed under Кино, Култура

Мега Ум / Megamind


По време на празници винаги остава време, в което да се чудиш какво да правиш. Една от добрите възможности за уплътняване на времето е ходенето на кино. За зла участ по това време на годината няма кой знае какви хитове, та реших да се спра на нещо, което да е забавно и нетипично. Избрах 3D приключението \“Мега Ум\“. Честно казано нямах представа какво ще гледам и какво да очаквам, освен че ще се налага да зяпам с типичните и неудобни за 3D-то очила.

Историята се разказва за две същества от различни раси, които по лошо стечение на обстоятелствата напускат своите планети още бебета. И двете се озовават на земята, но едното израства в добро семейство, а другото….в затвора – просто капсулата му там се разби. 🙂 С течение на годините по-добрия (Метро Мен) стана супер герой, а лошотията (Мега Ум) стана злодей. И така във вечна борба помежду си, винаги доброто надделяваше. В една от поредните битки, Мега Ум „успя“ да елиминира своя съперник и да превземе града. от което последваха редица събития, които нагледно показваха на зрителя до какво води негативната страна от живота.

Не знам защо, но в последно време се чудя дали анимациите се правят по-скоро за големите или по-скоро за малките зрители. Чуденето ми е породено от факта, че в тези филми с картинки има много повече реалности от игралните филми (или поне аз виждам такива). В „Мега Ум“ имаме едно блестящо представяне на човешката самота, самозаблуда и отричане на това, което си и това което те заобикаля. Има нагледен пример за това какво е омраза, любов, отдаденост, какво е да си част от обществото и начина му на мислене. Вижда се как един положителен образ може да промени едва ли не всичко и как във всеки един от нас се крие нещо добро, което просто трябва да бъде извадено на бял свят.

Може би не трябва толкова дълбоко да се замислям над анимациите, но наистина ми е интересно какво виждат децата в цялата история. Дали виждат просто едни добре изрисувани герои или авторите успяват да се вмъкнат и по-дълбоко в съзнанието на малките?

Въпреки гореописаните силни моменти, ми е трудно да кажа дали филма ми хареса. Често казано в последно време начина на рисуване и на „заснемане“ на тези истории ми става еднотипен като визия и похвати. Може би трябва да спра да гледам 3D другаде, освен в IMAX или големите зали на кино Арена, тъй като кой знае какво усещане в обикновените 3D салони не виждам, а само излишно се напрягам.

Вашият коментар

Filed under Кино, Култура

Малко филми


През миналия месец изгледах няколко филма, за които все не ми оставаше време да споделя. Не, че сега точно това е на ред, но усещам, че ако го отложа още малко, то съвсем ще потънат в забрава. Поради тази причина ще им отделя по няколко реда, без да изпадам в лирически отклонения. 🙂

Смърт на погребение / Death At A Funeral е от филмите, с които обичам да експериментирам, когато няма нещо смислено за гледане. А точно този филм е типичната английска черна комедия. От сега казвам, че ако някой не може да асимилира английски хумор, то по-добре да не се захваща с филма, а да се насочи към римейка му от тази година, който е изпълнен със „черните“ звезди на американското кино. Въпреки че не съм гледал новата версия (все пак скоро гледах първата), съм сигурен, че не могат по никакъв начин да пресъздадат невероятните комични ситуации, които буквално ме караха да се превивам от смях.

Историята е повече от трагикомична. Опечалено семейство се готви да погребе бащата на фамилията. Организацията куца още от самото начало с объркването на ковчега от траурната агенция. Това обаче е най-малкият проблем в цялата ситуация на семейството, в което всеки член си има своите странности. А когато тези странности се съберат на едно място и се посипят с щипка външна намеса и ситуацията излиза безвъзвратно извън контрол. Не е за описване, просто трябва да се види! 😉

A-отборът/ The A-team се оказа леко подобие на „Бандата на Оушън“. но във военен формат. Събират се група разхайтени, но добри военни, за да се справят с тайни задачи. Естествено в един момент се намира някой да ги натопи и после ролетката се завърта. Началото е много силно и забавно, но после емоцията някак спада. Като цяло определено не мога да кажа, че филмът е загуба на време, даже напротив, но е крайна сметка не е нищо уникално и невиждано.

Агент Солт / Salt – този филм си признавам, че реших да гледам заради Анджелина Джоли. Като цяло ми е любимка от всякакво естествено. Както подсказва названието на филма, главната героиня е в ролята на специален агент. И както се случва в подобни истории, в един прекрасен момент Джоли се оказа натопена в заговор. Тук тотално ме изгубиха, чак ме хвана яд, че актрисата се е набутала в такъв плосък сюжет. Но бях се хванал на хорото, така че трябваше да го догледам. И това ми решение беше правилно, защото плоската на пръв поглед история се обърна на 360 градуса и действието стана заинтригуващо. В крайна сметка останах доволен от своята любимка. 🙂

На лов за плячка / Hunt to kill ми се стори най-доброто решение в даден момент, в който останалите филми като описание бяха по-зле от този. Единственото впечатляващото тук бе присъствието на Стив Остин. Плоска история, позната ни до болка. Бивш военен живее спокойно в малко градче, докато не се появяват банда банкови обирджии, които му объркват живота. Естествено накрая ги избива всичките. Пълна скука и загуба на време е този филм, даже до този момент го бях забравил и заличил от съзнанието си.

Американецът / The American може да се нареди спокойно в топ 20 на безумно глупавите филми. Диалогът във филма може да се събере на не повече от десет печатни страници. Действието се развива в италианското селце, където наемният убиец Джак (Клуни) се е покрил. Честно казано изобщо не разбрах идеологията на историята, която май беше и по книга. Нямам идея как го изтраях до край. Клуни е ясно, че е застаряващ актьор, ама чак пък така да се излага…

От Социалната мрежа / The Social Network очаквах повече. Надявах се на история, която разказва в подробности за самият Facebook, а не минимални части от първоначалната идеология, които бяха забъркани паралелно със съдебния спор на Зукърбърг и съдружника му. В крайна сметка накрая нито се разбра накъде ще се движи мрежата, нито какво се случва с делото. Дори и да изключим сценария, самото заснемане на филма е далеч от шедьовър, който да има толкова висока оценка в imdb и да е в топ 250. Това за пореден път ми доказва, че оценките там не са много обективни.

За Шрек завинаги / Shrek Forever After мога да кажа само… Шрек! Това е една от малкото анимации с повече от една част, в която винаги ще намериш на какво да се усмихнеш или да го съпоставиш с реалния живот. Героите и персонажите са изпипани, а лафовете са все на място. В тази нова история се разказва как неволно Шрек си пожелава да си върне стария живот и за негова зла участ това се случва. Надявайки се всичко да е по старо му, голямото зелено Огре се сблъсква с една нова действителност, от която някак трябва да се избави, а това се оказва трудна задача.

Като за край ще спомена Чиракът на магьосника / The Sorcerer\’s Apprentice. Приключенските филми на Дисни започват много да ми втръсват. А когато в тях постоянно виждам лика на Никълъс Кейдж положението става още по-безинтересно. Наскоро бях чел, че актьорът яко го е закършил с парите, та чак му прибират къщите заради неплатени кредити. Това до някъде обяснява снимането му в бози като тази. За историята не знам какво да кажа – фантасмагория от всякъде. Обикновен младеж е призван да се бори със злите сили на вещицата Моргана, която от векове е затворена в специален съд. Разбира се има поклонници от черни магьосници, които се опитват да я спасят, но героят на Кейдж се бори с всички сили това да не се случи. Честно казано „Хари Потър“ ми беше доста по-интересен от това подобие на филм. Би било добре Дисни да престанат с подобни експерименти, че филмовото им подразделение скоро ще фалира, тъй като дори касовия „Карибски пирати“ взе да омръзва на хората.

Надявам се декември да се окаже по-интересен от филмови преживявания, за да може края на годината да завърши добре откъм заглавия. 😉

има 1 коментар

Filed under Кино, Култура