Category Archives: Култура

Вражалец


Едва ли е нужно да споменавам, че практически за тази постановка билети не се намират. Всичко става или с резервация, или с безумно чакане на опашки или чрез познати, но за месеци напред. Е, аз така и не се добрах до билети, но благодарение на скъпа приятелка се сдобих с покани и то за директорската ложа (което от своя страна не е никак за завиждане, тъй като седиш като пън на един неудобен стол и ако има някой пред теб в „ложата“, то забрави да виждаш каквото и да е било, освен ако не си над 1,90м). Залата бе претъпкана по шевовете, а вентилацията в Армията я няма никаква – буквално се потиш като в парник. Хич не им завиждах на тези от трети балкон, които вероятно съвсем са предавали богу дух. Но стига обща картина, да пристъпя към същественото, а то никак не е в положителна насока.

Историята се разказва за мним циганин-вражалец, който пристигайки на село предрича големи богатства за селския елит. Те, убедени в думите му, алчно събират пари, който скорошен нов обитател на селото обещава да умножи многократно, печатайки фалшиви банкноти. Парите всъщност са за специална хартия, която може да се закупи само извън страната и именно за това са необходими много пари, които алчното село събира за отрицателно време и сляпо дава на младежът от София.

Имах си едно на ум за тази постановка, понеже доста отзиви бях чел или чул. И опасенията ми съответстваха на действителността. Цялата игра е изградена върху персонажите на Любо Нейков – попът на селото и Димитър Рачков – кметът на селото. Всички ще си кажат, „ами това е чудесно за една комедия“ и може би биха били прави, но действителността е друга. Двамата не представят нищо повече от това, което виждаме в „Комиците“ и „Пълна лудница“. Даже спокойно мога да кажа, че е едно и също.

Нейков, в умелата си игра на поп, на моменти вкарва безумните жестове, които имитират бат Бойко. А публиката се насилва към хилеж и ръкопляскания на тази изтъркана вече тема. В последно време това се превръща в масова практика из постановките, които съм гледал, но смятам за неуместни подобен род вмъквания, които нямат нищо общо с действието.

Рачко, играейки кмет на селото, всъщност играе познатият от „Пълна лудница“ персонаж, а именно Жоро Бекъма. Нищо по-различно няма в играта му. Същите реплики, същия външен вид, същите накъсани жестикулирания и гърчове на тялото. Е, раздава се на 200%, но ако ми се гледа Бекъма, ще си пусна телевизора, няма да ходя на театър и то на такъв,  който е с билет от цена 20лв. (добре, че бях с покана, иначе това щяха да са едни от най-грешно похарчените пари).

Не бих пропуснал да спомена и актьорчето Блатечки. Този коцкар, новия секс символ на България,  през цялото време седя като пън на сцената. Първо се опита да го играе циганин, обаче никак не му се получава. Така и така играе заедно с Нейков, да вземе да понаучи някой урок от него. На по-късен етап, преминавайки в друга роля, когато имаше реплики си говореше като Чарли от „Стъклен дом“, а когато нямаше такива – се заливаше от хилеж на останалите играещи. Изобщо пълна антипатия към игра и публика. Не, че съм очаквал някаква игра точно от него, но отношението му бе просто подигравка с публиката. Кой му е дал диплома от НАТФИЗ на това гладно и бъркащо в чужди хладилници (справка кампанията на БТВ) момче, не знам.

Деси Бакърджиева и Светлана Бонин са персонажите, които играят нормално. Е, на моменти прекаляват с лигавенето си, но в случая самите роли са такива – наивно глупави , така че им е простено.

Все съм бил на не чак толкова интересни постановки, но никога не ми се е случвало изобщо да не се засмея искрено. Е, Вражалец не успя да ме накара да избухна в смях. И честно казано, гледайки реакцията на публиката, по-голямата част не реагираше искрено със смеха си, а по-скоро бе насилствено и ако не бяха толкова познати актьорите като комици, едва ли биха реагирали по този начин. Имайки предвид, че това е адаптация на стара и известна постановка, то можеше играта да се изпипа на едно по-високо ниво, от това което се показва.

2 Коментари

Filed under Театър

Секс, наркотици, рокендрол


В последно време сравнително често изкарвам вечерите си седящ в някой театър и наслаждаващ се на поредната постановка. Изборът на тази бе много импулсивен, тъй като бях отишъл в театъра да заверявам билети и видях, че в момента това се играе и то на цени от 5лв. за билет. „Секс, наркотици и рокендрол“ е емблематичен за мен спектакъл, тъй като това бе първото сериозно представление, с което стартира желанието ми да ходя на театър преди повече от 12 години. Ама с какво гръмко заглавие съм започнал, а? 🙂

За трети път гледам постановката! Да, невероятно звучи да гледаш три пъти едно и също представление, но по-важното е защо го правя. Правя го, защото е повече от въздействащо и каращо те да намираш винаги на какво да се смееш или върху какво да помислиш. Всъщност, то няма как да е иначе, при условие, че пред теб играе Ивайло Христов. Вече близо 20 години този почти монолог е на сцена, а въпреки това не омръзва, дори на хора като мен, които са го гледали повече от веднъж.

Образът на Ивайло Христов (подкрепян от Коцето и Дони) преминава през няколко метаморфози. Ролите на скитник, на рок певец, на тинейджър, на забързан бизнесмен, на мастит богаташ показват късчета от живота на тези персонажи, които са много тясно свързани един с друг. Всеки макар и с различна ценност отразява едно общо виждане за обществото като цяло – с неговата поквареност, показност или мания за величие. Неща, които ни заобикалят и които ще останат винаги като показател, който или ще ни научи на нещо по-добро или ще ни закопа съвсем в тинята, в която така или иначе сме нагазили почти до шия. А когато всичко това е изпълнено с огромни порции смях, които ни заливат от сцената, всичко е много по-избистрящо се в главата на зрителя. Не случайно началото и краят са свързани със съдбата на беден просяк, който от една страна е пълен антипод на останалите роли, а от друга – показва, че „да си нормален излиза скъпо“.

Вашият коментар

Filed under Театър

Максималистът


Дълго време не бях посещавал Сатирата и за това реших, че Максималистът е една добра възможност за постановка. Вече бях гледал „Римска баня“ на Станислав Стратиев, от което очаквах да гледам поредната добра постановка, която да ме накара да се посмея и разтоваря. За жалост това не се случи поради ред причини.

Като за началото останах учуден, че половината салон остана празен. Имаше хора само до средата на залата, което досега не ми се беше случвало като ходя на театър – местата винаги са били изпълнени на макс, особено пък в големите и наложили се театри. Постановката се играе сравнително от скоро, което също би трябвало да е фактор един салон да е пълен и трудно да се намират билети. Абстрахирайки се от този обезпокояващи факти зачаках началото.

Историята се разказва за двойка влюбени млади хора, които обмислят как да направят жилището си по-организирано. Част от тази организация се явява закупуването на гардероб, който да събира разхвърляните им из стаята дрехи. И това се случва – купуват си масивен гардероб. Но от тук започва драмата на младата двойка, защото гардеробът се оказва жива личност, която всячески се опитва да промени живота им.

Цялата концепция ми се стори много хаотична. Действието се опитва да ни покаже как стремежът към максималното и съвършеното може да докара до безвъзвратна лудница. Самата идея след замисляне може да се усети само от хора, които ходят на театър често, но начина по който се представя ми се струва много неподходящ.  Концепцията с гардероба е много пресилена и не на място (предполагам това е идеята на Стратиев, но въпреки това можеше да се изпипа). Да не говорим, че самата игра на актьорите е много изкуствена и не създава усещането за реалност. Наблъскването на персонажи, които нямат нищо общо с основната идея, а влизат и излизат от действието без особен смисъл, още повече натоварва зрителя и го кара да се чуди има ли изобщо някаква идея в цялото действие. За капак самата постановка завършва без усещащ се край – просто в един момент все едно някой казва „стоп“  и актьорите престават да играят. В зрителя съвсем естествено възниква въпрос „И това ли беше?“, но гледайки покланящите се като за край на представление актьори, разбира че повече няма да има.

Вашият коментар

Filed under Театър

Кръщене


Човек трудно може да се докопа до постановка, в която присъства името на Камен Донев, но в крайна сметка не е и невъзможно. В  „Кръщене“ няма да видите Донев като актьор, защото той е създателят й, а това на свой ред може да предизвика моментен размисъл какво ли ви очаква. В този случай определено не бих се наел да дам еднозначен отговор на въпроса какво може да се очаква от тази постановка. Преди да се снабдя с билетите за нея, дълго се чудих дали си струва подобен експеримент, особено след като бях гледал „Комедия на слугите“ (скоро може би ще публикувам мнението си за нея) с участието на споменатия по-горе. Въпреки това реших да рискувам, а резултатът е….

Цялата история се върти около кръщаването на едно новородено момче, при което на дълга и богата трапеза както се е случвало миналия век, се събират двата рода на младото семейство. Във един нестихващ диалог, а на моменти излиянията на всички актьори едновременно минават граници, зрителят бива провокиран с редица лирически отклонения, които го водят към съвремието ни.  Виждаме познатата българска картинка, при която възрастна лелка е седнала да дава „ползотворни“ съвети за здравето на друг човек, все е едно е общопрактикуващ лекар с над 30 години стаж, а в действителност тя е обикновена плетачка. В друг момент виждаме желанието на всеки от нас да бъде център на вниманието в една голяма компания и прави всичко възможно то да е съсредоточено само върху него – чист снобизъм кой е по-по-най сред родовете. От там, авторът не пропуска да ни покаже и изнервящата обстановка, която настъпва от една такава огромна семейна среща, при която винаги има кой с кой да се хване за гушата. Суетата е застъпена и с типичните за съвремието заснемане с камера и фотоапарат, придружени с музика по поръчка  „на ухо“.

Изобщо, всякаква форма на съвременен битовизъм или еднотипно ежедневие може да открие всеки, гледайки представлението. Така, залисани в игра показваща миналия век, актьорите се впускат в директна закачка с телевизионни формати като X Factor, или леко и с финес подхвърлят символичните и безкрайни прерязвания на ленти на нови обекти  от Бойко Борисов. Какво всъщност иска да ни покаже с това Камен Донев? Може би, че се оставяме да бъдем въвлечени от това, което ни показва телевизията? Вероятно гледайки втренчено всекидневно телевизионната програма на живота около нас, наистина забравяме да живеем. Да живеем по онези прости правила, по които са живели миналия век. А тези правила са водили, може би към по-лек и весел живот, изпълнен с повече положителни емоции от сегашните, и са необременени от един порочен кръговрат. Кръговрат, който иначе кара дърветата да ронят короната си есен, за да подхранят почвата под тях, за да могат на пролет отново да раждат плодовете на своята организираност и щастие.

Сега зачитайки се в това, което съм написал по-горе виждам, че вероятно няма да бъда разбран на 100 % какво искам да кажа. Но такава е и постановката – неразбираема. Или по-точно разбираема лично за всеки, който се осмели да я гледа. Със сигурност е само за експериментатори и хора, които биха се опитали не просто да гледат, а да попият и пречупят през свой мироглед видяното.

Вашият коментар

Filed under Театър

Между два стола


Зимата е един прекрасен сезон, през който можеш да използваш студените вечери за някое театрално комично представление, което да те стопли от смях. „Между два стола“ е именно такова, защото не те оставя да си почиваш от редуващите се, изпълнени с кикот ситуации.

Джон (Герасим Георгиев – Геро) е шофьор на такси в Лондон и за негово щастие (а в ситуацията нещастие) е женен едновременно за две жени – в два различни квартала, с които се вижда по разписание, което стриктно следва всяка седмица. Всичко върви наред,  до момента когато една вечер той закъснява да се прибере, а двете му съпруги започват едновременно да го търсят. И от там започва мъката на Джон, който съчинява лъжа след лъжа, за да успее да се измъкне от разпитващите го жени и полицейски инспектори.

Няма да се спирам нашироко по отношение на сюжета, защото той отчасти може да се види в клиповете по-долу. Това, което смятам за важно да се отбележи е, че актьорската игра не се изчерпа с присъствието на Геро в постановката. Даже мога да кажа смело, че неговото участие ми се видя най-очаквано и нищо по-различно от това,  което сме виждали пред телевизорите. Наличието на млади и непознати за мен актьори много приятно ме изненада. И двете „съпруги“ се справяха блестящо в своите загрижени роли. Младежите, особено нароченият за гей шотландец, изключително добре взривяваха публиката със своите коментари. С тяхна помощ 90-те минути смях са гарантирано успешни и мога само с нетърпение да очаквам друга приятна постановка на Драматичен театър Сливен и тези актьори.

3 Коментари

Filed under Театър

Островът


В последните две години се наблюдава известно раздвижване на българското кино. Премиерата  на „Островът“ е поредното доказателство за нещо ново и нетипично за българската сцена. Камен Калев се оказва един от новите провокатори във филмовите среди и поредното му отроче може би ще внесе голям смут у българския зрител, който е свикнал да гледа основно сапунени турски сериали или комерсиално американско кино.

Самият филм разказва за любовта на главните герои Софи (Летисия Каста) и Данийл (Туре Линдхардт), които се озовават на остров в България по време на ваканцията си. През този престой зрителите биват въвлечени в една преплетеност от несвързани събития и моменти, които обаче преминават толкова мудно, че чак доскучават. След това филмът търпи тотален обрат и те хвърля в нищото, провокирайки мозъчна дейност. Сценарият не пропуска да иронизира българската действителност започваща от чаршията на Слънчев Бряг и стигаща до зяпналите с отворени усти зрители на Биг Брадър.

Не мога да кажа, че Островът ми хареса, но по-интересното е, че се замислих над отделните видяни ситуации. Провокацията спрямо българина е направо като чук върху калявано желязо. Свикналият със сивотата на ежедневието български манталитет е призован да излезе извън черупката си, а човешката душа да излезе на свобода. Да не се подчиняваш на стандарти и патриархални догми не е от силните страни на нито една нация, но заради това предполагам, че главните герои не са патриархалните българи. Излез извън себе си и живей според това какво усещаш, а не според това което светът е определил за теб – това ми остава в съзнанието след видяното.

Едва ли, даже съм сигурен, че филмът няма да има голям успех в България, но се надявам кино-критиците по света да му отделят нужното внимание.

2 Коментари

Filed under Кино

LOVЕ.NET


Хубаво е, че българското кино търпи ренесанс, макар и слаб. Още по-хубаво е когато киносалоните се пълнят, за да се гледа български филм. Само на моменти стават изключително дразнещи с масовите реклами преди премиерата, но това е друга тема за разговор.

След като вече бях гледал театрална адаптация на това, което се случва в „мрежата“, определено ме човъркаше голям интерес какво ще представят на голям екран по темата. Сценарият разказва за идеята на едно издателство на бляскаво списание, да опише какво се случва из виртуалните пространства за запознанства. И как се започва една връзка по интернет и докъде може да стигне тя. Всичко това е подсилено, на моменти с прекален жаргонен език, произлизащ от всички форми на чата.

Love.net се оказа един добре реализиран отрязък от време, който пресъздава загубата на реална комуникация между хората, но същевременно с това е фокусиран върху дълбоките чувства, които те изпитват, но нямат желание да ги споделят и ги крият в себе си. От там произлиза едно апатично реално съществуване, а интернет се превръща в мястото за живот.  Любов и безразличие се преплитат на всички фронтове – на моменти изпепеляващи, а в други подлудяващи. Активният интернет потребител бързо ще открие себе си в не малка част от сцените и тихо ще се усмихне, гледайки да не го забележи някой.  И все пак къде е границата между реалност и виртуалност? Кое от това, което се изписва пред монитора, може да бъде казано в лицето на човек и кое го спира, за да го направи? Колко силни и трайни са чувствата и трепетите? Всичките тези въпроси са засегнати под една или друга форма, но дали зрителят ще открие отговори за себе си е съвсем отделен въпрос. „В крайна сметка всичко зависи от това какво търсиш“ – както в живота, така и като отговори от видяното.

Като цяло не мога да кажа, че съм ужасно впечатлен от представянето на идеята. Но определено мога да кажа, че филмът има своите силни моменти и не е крайна загуба на време, а в приятна компания може да се превърне в едно добро кино преживяване. 🙂

4 Коментари

Filed under Кино