Category Archives: Екскурзии

Обиколка на Родопите – ден втори


Станахме към 9 часа и след няколко снимки край язовир Кърджали тръгнахме към следващите цели. За днес бяха предвидени Татул и Момчиловата крепост, която не е толкова популярна, но си заслужава най-малко заради гледката от високо. Отново се наложи да минем през целия град, за да тръгнем по пътя за село Татул, което се намира малко над Момчилград. За щастие нямаше почти никакво движение, а и пътят беше добър, така че бързо стигнахме свещения хълм. Платихме вход от по 2лв. и заразглеждахме мястото, където се предполага, че е гробът на Орфей. Много характерно за всички такива тракийски светилища е, че се намират на високо и около тях винаги има отвесни скали. Височината е избирана заради близостта до Слънцето, а другото вероятно за по-добра защита от вандалщини. Не усетих някакъв заряд от присъствието си там, но за сметка на това се насладих на красивата гледка в района.

Следваше дълъг път до Момчиловата крепост, който включваше поредица от безкрайни завои. За пореден път прекосихме Кърджали и се започна една въртележка из величествените Родопи. Не валеше, но на места имаше гъста мъгла. Природата беше обагрена с всякакви цветове, което беше предпоставка (освен завоите) да не бързаме с придвижването, за да си вземем максимума от тази красота. Дори спрях на едно място, за да се забия в красив дол, за да имам за спомен този невероятен пейзаж. Не знам точно колко време отне пътя, но така и не го усетих, тъй като съзнанието ми бе заето с всичко около нас.

Самата крепост се намира над село Градът, което е високо над Смолян. До там се стига без проблем с кола и остава много малка част от пътя, която се минава пеш, за да се качиш до самата крепост или по-точно незначителна част от останките и. Има някакъв проект за възстановяването и, но доколкото видях явно скоро няма да се случи заложеното като план. Времето горе не беше приятно, а на моменти се спускаше и гъста мъгла, която пречеше всякак на гледката и снимките. Знаех си аз, че трябваше да я оставим за следващия ден, който го даваха слънчев, но нали много-много не може да им се има вярва на синоптиците, се качихме днес. Все пак направих няколко снимки, играейки си на война с мъглата.

Часът наближаваше 17 и беше време да се насочим към село Смилян, където смятахме да отседнем.  И този път бяхме решили да видим на място какво се предлага, въпреки че бях чел отзиви за няколко възможности. След поредната порция завои стигнахме центъра на най-голямото село в района и решихме да се повъртим, за да видим къщите за гости. Добре, ама освен табелата на хотел Смолена (на който е отделена специална статия), други табели не видях, въпреки че доста повъртях из селото. Добре, че бях записал телефон на една от къщите, та имах възможност да се обадя, но за жалост се оказа заета цялата. Така че единственият вариант остана хотел Смолена.

На мястото за рецепция беше тъмно, така че влезнахме в голямата механа към хотела, за да питаме за условия. Обявиха ни цени от 20лв. на легло, тъй като зимният(!) Сезон бил започнал, след което ни показаха стаята. Не беше нищо особено и определено на пръв поглед не си заслужава парите. Така или иначе нямахме избор, затова се настанихме. Никой не ни записа лични данни, никой не пита от къде сте и т.н. А уж родопчани били гостоприемни?! Явно просто не бяхме уцелили нито момента, нито хотела.

За вечеря решихме да пробваме механата и поне за нея не сбъркахме. Страхотни родопски гозби на приятни цени. Опитахме от доста неща – клин, качамак, смилянски боб, катми, които подкрепихме с руйно червено вино, както си му е редът ;). Като естествено продължение на вечерята се оказа дълбоката дрямка, в която бързо изпаднахме след обилното и вкусно хранене 🙂

Ден трети Ден първи

Реклами

Вашият коментар

Filed under В планината, Екскурзии, Пътеписи

Обиколка на Родопите – ден първи


Есен е. Поредната обиколка води към Родопите – най-красивото място по това време на годината. Дълго чаках и променях отпуската, за да стане подходящото време, през което можем да хванем този сезон в най-голямата му красота. За разлика от миналите обиколки, този път нямах качествено изграден план – просто знаех, че отивам в Родопите, но единствените подробности бяха 2-3 населени места и забележителности, през които щях да мина. Това естествено на по-късен етап си имаше и своите минуси, но за щастие не бяха много големи.

Идеята на пътуването беше да се обиколи по-голямата част от Родопите – като се почне от Кърджали и се стигне до Смолян. Времето беше мрачно и дъждовно, но въпреки това пътуването започна от Пловдив, от където около 11 часа потеглихме за Кърджали. Пътят минава през Асеновград и от там се започва едно изкачване и минаване през редица села. До с. Тополово е добър, но от там до с. Комунига е осеян с много дълбоки ями, които ако нацелиш, със сигурност ще се наложи да посетиш гаражният майстор. Допълнително усложнение е, че на места е доста тесен и  включва поредица от завои, което още повече увеличава риска от неприятности. Добре, че поне не беше толкова натоварен, въпреки седмичният ден, което направи пътуването не толкова напрегнато. В община Кърджали вече положението с пътя е по-добро и  там може да се навакса пропуснатото време.

В нашият случай време имаше достатъчно, тъй като разполагахме с цели три дни, за да се порадваме на природата. За този първи ден беше предвидено да разгледаме забележителностите около язовирите и по-точно село Лисиците. Въпреки че бяхме ходили вече до Каменните гъби и Перперикон, решихме все пак да посетим поне първите, тъй като не отнемаха много време, но пък бяха интересни образувания. Освен това Перперикон, с всичките тия камъни, едва ли е приятно забавление по време на неприятен дъжд, затова той дори не беше подложен на обсъждане.

След като разгледахме „гъбите” решихме, че е време за обяд и се насочихме към центъра на Кърджали. Самия град никак не ми хареса, както и при предишното ми идване, и това не бе породено от неприятното време. Просто ми се стори прекалено скучен и някак не излъчваше живот, въпреки многото млади хора, които се разхождаха. За хапване се спряхме на Старата къща, която се намира малко в страни от централната пешеходна зона, където имаше добро и вкусно обедно меню. Там, ровейки се в интернет, се опитах да намеря място, където да пренощуваме. Спрях се на вилна зона Енчец, която се намира край язовир Кърджали, просто ми се стори добра идея за нощувка. Прегледах няколкото „хотела“, които имаха страници в интернет, но реших, че е най-добре на място да видим кое ще е най-подходящо за спане.

След като приключихме с обядя, се насочихме към село Широко поле, където бях чел, че се намира най-големият въжен мост в страната, който е единствената свръзка на село Лисиците с цивилизацията. Стигайки до селото, се опитах да питам местен човек как да стигна до въжения мост. За жалост устен отговор не получих, човекът видимо беше от турски произход и явно българският не го владееше добре, а само ми посочи накъде да се движа, без да съм сигурен, че ме е разбрал какво питам. Следвайки логиката и неговата насока, се спуснах до брега на язовира. Походих нагоре-надолу, но така и не видях мост и имайки предвид, че жива душа не се виждаше, реших че е по-добре да се откажем от търсенето.  На по-късен етап разбрах, че за да се стигне до моста, е необходимо да се движиш по влаковите релси (минаващи край язовира) известно време. Така първата цел просто беше загубена.

Часът наближаваше 15,30 и понеже друго из района не мислихме да гледаме днес, решихме да се насочим към споменатата по-горе вилна зона.  Търсенето и се оказа трудна задача, тъй като из града  табели за яз. Кърджали, но за жалост не водят до едно и също място. Вече знаех, че едните водят до язовирната стена над града, така че поех по табелите, които не водят към нея, а в друга посока. Въпреки това се наложи отново да питаме как се стига до вилната зона, на което получихме отговор „минавате през циганската махала и сте там”. Някак това не звучеше особено добре, но какво да се прави – минахме през въпросната махала, която по нищо не се различаваше от обичайните, които сме виждали из големите градове. За щастие по този път през махалата минават доста коли, така че няма опасност от нежелани произшествия.

Стигнахме до въпросната зона, която се оказа приятно място сред гора, а малко под нея е гребната база на язовира, от където се разкрива страхотна гледка към безкрайната водна повърхност. Проверихме две-три места за спане, които не бяха особено приветливи, но собствениците искаха порядъчни суми за спане от рода на 20-25лв. за нещо, което наподобява стая за спане „с удобства“. В крайна сметка се спряхме на хотел Сандим, където срещу 15лв. не получваш кой знае какво, но поне  изглеждаше чисто, имаше интернет и паркинг за колата. Някой ще каже, че не мога да очаквам чудеса за тия пари, но веднаха се сетих за идентично място край Разград, където за подобна сума получаваш лукс удобства. Е, разбира се из района имаше и добър хотел със „спа” удобства, но там цената за спане беше двойна, което за текущата екскурзия не ни устройваше. Също така има и друга местност край язовира – Главатарци, за която също се чудихме, но явно е трябвало точно там да идем.

За вечеря хапнахме в „заведението” на домакините, което също не беше особено евтино и вкусно. На брега на язовира има ресторант, който предполагам е доста по-приятен и идентичен като цени, но понеже бяхме уморени, а и не ни се моташе из дъжда и тъмнината, решихме да си останем там, където сме. Лошо впечатление ни направи, че собствениците предвиждаха шумно парти, за което така и не ни уведомиха. За щастие явно умората си е казала думата, тъй като усетихме само малка част от пиршеството (поне сутринта на това приличаха остатъците по масите), след което сме заспали дълбоко.

Ден втори Ден трети

Вашият коментар

Filed under В планината, Екскурзии, Пътеписи

Боянски водопад


Всички снимки са обект на авторско право. Всяко разпространение, копиране и използване без разрешението на автора ще бъде преследвано от закона.

Вашият коментар

Filed under В планината, Екскурзии, Фотография

Ямбол и хотел Ривърсайд


Поредната командировка ме отвежда в един град, който иначе едва ли някога бих посетил. Вече два пъти съм заобикалял Ямбол, пътят ми е минавал от там, но и в двата случая брах ядове заради липсата на каквито и да е указателни табели, както и заради отвратителните пътища в общината, които са осеяни не с дупки, а с трапове! Сега обаче ми се отдаде възможност да поразгледам малко и вътрешността на града.

Центърът не е променян от комунистическо време. Това най-видно личи от плочите по площада, които са символ на онова време, през което периодично имаше манифестации и бе необходимо да има равни терени, където да се движат блоковете от манифестиращи хора. Интересното е, че „главната“ (така наричат центъра) е разделена на две части – едната е търговска (с магазините), а другата е споменатата с големите плочи.  Това не е никак лошо, тъй като поне стандартните зяпачи по магазини не ти пречат на разходката.

Петъчно из центъра имаше учудващо малко хора. Множеството кафенета (характерни за всеки провинциален град) бяха полупразни, а на не малка част от тях имаше съобщения с надпис „набираме персонал на постоянен договор“. Странно, защо при град с не малка безработица, няма кой да работи по заведенията? Е, сигурно заплащането не е кой знае какво, но без работа едва ли е много по-добре. За разлика от кафенетата, заведенията за хранене са много малко и трудно откриваеми за човек, който не познава града. Намират с в началото на централната част, малко преди реката и големият градски парк, който е едно много приятно местенце и там имаше доста повече народ от центъра. Местните лесно се разпознават по начина на говорене, в който засилено присъства думи като „тоз“, „оназ“ , „туй“ и др. 😀

Бях отседнал в хотел Ривърсайд, който се намира близо до центъра, но непосредствено пред оживена улица, при което ако стаята ви е в предната част на хотела, определено няма да ви е никак тихо. Рецепционистите киснат в „лоби бара“ и от време на време поглеждат дали случайно някой не се е появил. Избрах си стая, която да не гледа към пътя, за да не се налага да слушам шума от минаващите коли. Самите стаи са големи и с доволно количество прозорци заради овалната форма на хотела. За съжаление през повечето време трябваше да седят закрити със спуснати пердета, тъй като хотелът граничи с жилищни кооперации и къщи, които спокойно могат да надничат. Липсата на светлина се оказва голям проблем, тъй като изкуствената такава е крайно неподходяща и стаята е много тъмна дори при запалени всички налични осветителни тела. Това ми създаде големи проблеми, тъй като практически работата ми вечер остана несвършена. В тази връзка е добре да спомена, че около бюрото има само два контакта, в които трябва да се включат хладилник, телевизор и лаптоп. Работата на бюрото е неизбежна, защото кабелът за интернета е там, а wi-fi връзката или изобщо я няма, или е много слаба.

Матраците по леглата скърцаха доста, а едното от леглата дори беше счупено. Чаршафите бяха износени, а завивките, които бяха бели, видимо не бяха прани скоро. Случайно си изпуснах книгата на мокета и на фона на нощната лампа (представляваща „луна“ с крушка) видях как се разнесе огромно количество прах. Добре, че поне в банята не изглеждаше мръсно. Там не ми хареса, че мивките са много ниско поставени, от което пръскаше вода докато си миеш ръцете с неприятният хотелски сапун.

Най-доволен от хотела останах, когато слезнах на закуска. Ресторантчето е малко и уютно, а закуската има всичко необходимо. Сервитьорките вежливо питаха за кафе и чай, а в допълнение за пиене имаше и айрян. Така поне началото на деня започваше добре 🙂

Общото ми впечатление е, че в градът и околностите няма какво толкова да се види, което да накара човек да посети Ямбол за разходка.  Е, в района може да се разгледа Кабилето, но това е крайно недостатъчно, за да компенсира изминатите километри и нерви за обиколки из областта. 😉

За презентацията е нужен JavaScript.

Вашият коментар

Filed under Екскурзии, Хотели

Ковачевица и Лещен


Почивката в Добринище даде една добра възможност да посетим прочутите родопски села, известни със запазените старинни къщи. Разстоянието от курорта до Гоце Делчев се взима много бързо, въпреки че пътя не е от най-перфектните и е осеян с поредица от завои. От „Гоцето“ до селата има в пъти по-добър път, който минава през циганската махала (също много интересна забележителност 🙂 ) на село Марчево и се вие като змия из планинските склонове. Изкачването е доста и се минава през 3 поредни села – Лещен, Горно Дряново и Ковачевица. Пътят си остава идеален, но не и през самите села. Там положението е повече от трагично, особено минавайки през Горно Дряново. Селото е осеяно с трапове, през които се минават много бавно и с повишено внимание. Въпреки, че това е едно от най-населените (факт!) забити планински села, които съм виждал, явно кметството няма никакви пари да поддържа и малкото път, който минава през територията му.

Решихме да започнем първо с Ковачевица, тъй като имаше прекалено голяма навалица в Лещен и съответно паркирането беше невъзможно. Не, че в Ковачевица е по-добро положението с паркингите, но все пак имахме по-голям късмет и спряхме точно до старата църква, от която започват къщите. Още в началото те посреща мургава лелка от ромски произход, която с охота те приканва да си купиш нафталирани вълнени шушони (чорапи). На въпрос дали тя ги плете с неохота отговаря: „Ооо, няма вече кой да плете, тия съм ги изкупила от старите баби“, сиреч стоката е автентична. И честно казано на такава и прилича, съдейки по вида на вълната. Подминаваме и малко по-нагоре влизаме в антикварен магазин, в който няма кой знае какво автентично, така че бързо продължихме по пътя си. Хубавото е, че която и пътека да хванеш, все около теб има стари къщи. Разбира се има и такива, които са доста реставрирани и такива, които са строени нови, но запазвайки стария стил на селото. Обиколката минава бързо и дори с чести спирания за снимки, спокойно може да се обиколи всичко за 2 часа. Не знам колко струва спането в подобна къща, но ако цените са като в едната кръчма, в която позаседна част от компанията, то джобът трябва да ти е доста дебел откъм финикийски знаци. За ориентация ще спомена, че качамак с пръжки струва 16лв., а цяла тава вита баница е 50лв.! Селото може да е старо, но цените са като за европейци. Добре, че поне с цената на кафето не са се оляли, та едно кафе може да се изпие без да се стресираш от донесената сметка.

Лещен се оказа доста по-малко село. И тук голяма част от къщите са реставрират с цел продажба или отдаване за спане. Основната забележителност на селото е глинената къща, която е направена изцяло от глина и слама. Е, има забавни неща като изведени контакти в глината и стъклопакети за прозорци, но това не пречи на вида и ала къщата на Баба Яга от приказките ;). Интересно е, че в църквата няма кой да те посреща, а просто влизаш и си разглеждаш наред. Ако искаш свещ просто оставяш някакви монети до свещите и си взимаш. Тукашната кръчма е доста по-нормална, но то други варианти и да искаш няма. Сервира ти забързан чичко, който ти говори като на пръв приятел и те омайва със сладки приказки. Обиколката на селото не отнема много време, така че планирането на час е предостатъчно.

На връщане от селата, особено ако сте гладни, задължително трябва да се мине през Огняново и една изключително приятна кръчма с народни цени – вила „Рай“. Храната е във вид на огромни порции, които са и много вкусни. Така краят на разходката може да се полее с нещо разхлаждащо на фона на течащата покрай масите река. 🙂

Вашият коментар

Filed under Екскурзии, Пътеписи

Добринище и хотел „Орбел Спа“


Съчетаването на официален празник с уикенд е идеалната възможност да хвърлиш малко багаж в колата и да се изнесеш някъде. Когато лятото вече отминава, дестинацията море не е най-подходящата посока, която може да се избере. Другият приемлив вариант е планината, но със съчетание на нещо минерално и мокро наблизо е още по-добър :). За съжаление известните места с наличие на минерални басейни явно бяха рано-рано резервирани, така че вариантите за „сетили се в последния момент“ нямаше. Така дилемата къде да се ходи придоби нови измерения.

След редица опити из други места, без минерални басейни, накрая се присетих, че не съм бил в Добринище. За това място бях чувал, че е приятно и тихо, а из района има възможност да посетиш и интересни места – все пак се намира в полите на Пирин, а съвсем наблизо започват величествените Родопи. Останах учуден от цените на хотелите, които явно през лятото са доста ниски, тъй като много прилични хотелчета бяха на цени между 15 и 20 лв. Естествено в тях места не можах да намеря, но не бързах да се отказвам, тъй като оставаха скъпите – между 20 и 30 лв. :D.

След няколко опита, все успешни, се спрях на хотел Орбел Спа. Цената беше 30 лв. на човек, но освен закуска включваше закрит басейн плюс спа център, т.е. съчетание, което из известните курорти струва доста повече. Направих резервация по телефана буквално сутринта преди тръгване, което си беше голям късмет, който до някъде смятам, че се дължи на по-високата цена за нощувка. На по-късен етап се оказа, че това не пречи стаите да се запълнят.

Хотелът се оказа едно много приятно място. Стаите бяха просторни и обзаведени стилно, а на терасата имаше достатъчно място, оползотворено с масичка и столове. Личеше си, че всичко се поддържа, въпреки че хотелът е на едва 2 години (виждал съм „хотели“ на по-малък период и в окаяно състояние). Леглата са малко тесни, което създава предпоставка за падане от тях ако си малко по-едър човек. За сметка на това са удобни, така че да не ти се налага много да сменяш позата, което в известна степен компенсира горното неудобство, но определено можеха да ги направят една идея по-широки. Не знам защо са решили да сложат изключително малки, макар и LCD, телевизори. В днешно време дори дисплеите на лаптопите са по-големи, така че според мен това си е кофти инвестиция. Климатизацията като цяло е централна (опциите в самата стая са ограничени) като ползвателите на стаята могат да се обадят на рецепция за индивидуална температура на стаята.

Баните са обзаведени съ станадартната за добрите хотели санитария. Сапуните и душ геловете са ароматни и личи, че не са от възможно най-евтиния и некачествен вариант на такива. Единственото неудобство в баните е, че прозорчетата (където има такива) не са матирани, въпреки че са малко ниско монтирани, както и това, че водата при къпане се стича по цялата баня и след това създава предпоставки за подхлъзвания при невнимание.

Спа центъра също се оказа добър. Честно казано като видя определението „спа“, което се лепва на всеки втори хотел, някак си имам винаги едно на ум. За щастие този път не останах разочарован. Басейнът се оказа достатъчно голям за плуване и добре затоплен. За 3 дни не се случи да попадна на хлъзгави участъци, породени от мръсотия. Парната баня е голяма и побира без проблем 9 души, а сауните са два броя. Май имаше и още една парна баня, но в момента не се ползваше. Хубаво е, че всяко нещо си е с отделно управление, което ползвателите могат да променят – удобство за тях, а се пести и енергия. Пред спа центъра има волейболно и футболно игрище, а над него има просторна заседателна зала, която е добра предпоставка за бизнес туризъм. Планира се догодина да има и открит басейн, който ще е изцяло с минерална вода 😉

Персоналът е много любезен и си разбира от работата. Личи си, че са подбирани по умения, които трябва да бъдат показвани постоянно пред гостите на хотела. Много доволни останахме от ресторанта и храната в него, която беше на нормални цени – нещо, което не е характерно за огромна част от хотелите. За мен това е един много добър ход, тъй като не ме кара да ходя и да търся други места за храна, а с кеф да си давам парите на едно. Закуската очаквах да е много бедна, но и там ме изненадаха – не беше супер богата, но имаше всички основни неща, характерни за блок маса, така че човек гладен няма как да остане, особено ако има домашно приготвена баница 🙂

В този ред на мисли, посетихме за хапване и механата на хотел Валентино, където сервитьорката нямаше идея що е то сервиране, а времето за изнасяне на поръчка беше многократно увеличено, за което със сигурност е помогнала и кухнята. Ако хотелът е като механата, то по-добре човек да не стъпва там.

Като за капак на удобствата е възможността за късно напускане на стаите. Стига да няма други хора за настаняване, всеки има възможност да остане до 3-4 следобяд без да се налага да доплаща за това. Практически по този начин човек получава почти пълен безплатен ден.

При плащане на нощувките, а и по време на целия престой се издават касови бележки. Понеже хотелът е строен със средства от европейският фонд за развитие, смятам че това са едни добре инвестирани пари, които се надявам собствениците да възвърнат, стига да продължат да предлагат на своите гости същото добро обслужване и условия.

За презентацията е нужен JavaScript.

Вашият коментар

Filed under Екскурзии, Хотели

Мальовица


Поредният почивен неделен ден отново води в Рила. Ентусиазирани от успеха на Мусала бе време за посока, която да няма лифт и да не е толкова масова. Бе време за един от труднодостъпните върхове, а именно вр. Мальовица. Честно казано, въпреки че прочетох няколко пътеписа, не очаквах да е необходимо нещо повече от желание за този връх.

Приключението започна в 9 часа от Централната Планинска Школа, която е изходна точка до заветната цел. От там до хижа Мальовица маршрутът е каменист, но сравнително лек и с не голям наклон. При бързо ходене се взима за 40 минути, след което може да се отдъхне на самата хижа, която има всичко необходимо – от нещо за пиене до перални машини (интересно къде ли се излива водата им?). До тук добре, но остатъка от маршрута кара сърцето ти да не спира да тупти ускорено и води до обилно потене. Каменистият терен става непрекъсната „величина“, което от своя страна способства за чести залитания по камъните от непрестанното скачане от един на друг. „Пътеката“ се вие през цялото време около планинска река, като периодично се върви я от ляво, я от дясно на нея. През целият път до горе има само един прав участък, който върви между два склона и не случайно именно там могат да бъдат видяни паметни плочи на загинали алпинисти и туристи. Районът зимно време е силно лавионоопасен и точно това равно място е най-подходящо човек да пострада.

След отпускащото ходене по равното идва ред на най-тежката част, пред която пътеката от заслон Ледено езеро до вр. Мусала е като скоростна отсечка, спрямо тази до вр. Мальовица. Последната не стига, че на моменти е трудно откриваема (просто защото всичко е в камъни) ами е и изключително стръмна и трудна за изкачване. Хубавото е, че минава край красивите Еленски езера, та човек поне за момент може да се разсее от напрежението, което вече усеща в краката и тялото си. В един момент започваш да се чудиш дали изобщо ще стигнеш чак до горе. А къде всъщност е това горе? Наоколо се виждат само върхове и дори случайните минувачи (за разлика от дестинациите с лифт, тук има малко такива) не могат да ти дадат еднозначен отговор кое е върха. Попадането на класически планинари също не е голям плюс, защото като ти покажат докъде трябва да стигнеш и колко горе-долу време остава и съвсем ти се доревава. Но стигнал ли си до някъде и имаш ли време – атакуваш, няма връщане назад!

Стигайки до предела, при условие, че няма мъгла, се вижда от високо Рилският манастир, сгушен сред горите. Вятърът тук е доста силен и изисква екипировка, която да не го пропуска до изпотеното тяло. Компенсацията от неприятното време идва от сравнително равния терен, който трябва да се прекоси, за да се стигне крайната точка. А тя определено си струва! Гледката е невероятна и имаш опции да виждаш различните красоти на Рила – от отвесни склонове до езера, равни плата и ридове. Хоризонтът кара погледът да се рее в далечината и да се наслаждава на пухкавите облаци, които се стелят като море от мляко над планинските „брегове“. Трудно може да се опише преживяването, именно поради това трябва да се види. Изкачването от хижата отнема около 3 часа, но си струва всяка секунда положено усилие. Е, после трябва да се мисли и за слизането (което не е по-малко сложно!), но нека да не мислим за подробностите 🙂 Като говорим за слизане е добре да спомена, че от Централната Планинска Школа до селото много трябва да се внимава, тъй като има БЕЗУМНИ „легнали полицаи“, които не са означени по никакъв начин, а са огромни.

Вероятно това бе последната голяма дестинация от Рила, която посетихме. Сега е време да се обърнем към някоя друга величествена планина, а те определено не са малко, така че изборът няма да е лесен 😉


Вашият коментар

Filed under В планината, Екскурзии