Category Archives: Пътеписи

Сурва в Брезник


Винаги съм искал да присъствам на кукерски събор. По телевизията често дават репортажи за кукерски събирания, но до там – не съм си правил труда да видя къде и кога има такива. Така че беше време да посетя подобно събитие, още повече, че се провеждаше толкова близо до София. Мястото беше гр. Брезник, а фестивалът „Сурва“. Очакваше се да присъстват близо 1000 участника от околните села, които ежегодно се събират, за да смутят с тътен, иначе спокойните улици на малкото градче.  Загрявката е внушителна! Всички групи скачат и обикалят в ритуални кръгове преди да излезнат на централната улица. Настроението е приповдигнато, а градусът е висок – къде заради висок адреналин, къде заради спиртна напитка. 🙂

Характерно за всяка група е, че включва определени типажи участници. Има попове, цигани, младоженци, мечка и мечкар, кукери (които в някои групи наброяваха над 80), а цялата тази маса от хора се ръководи от така наречения „воевода“, който парадира пред всички и координира действията им. Всяка от групите минава последователно през центъра, където изнася кратко представление през смаяните зрители, които въпреки студа бяха многобройни.

Маските на участниците бяха най-различни – от рогати същества, до огромни дву и триметрови конструкции, накичени целите с пера. Те са характерни за групите от този край и само там може да се видят подобни произведения, които честно казано се чудех как успяват да задържат на главите си.

След няколкото часа дефилиране, всичко приключва когато мракът падне, пред ритуална клада от дърва, която най-смелите кукери прескачат. За съжаление не останахме за тази част от действието, тъй като времето беше прекалено студено, за да изкара човек толкова време навън. Със сигурност е имало какво да се види, но пък това е един прекрасен повод догодина да се посети пак събитието. 😉

Вашият коментар

Filed under Екскурзии, Пътеписи, Фотография

Обиколка на Родопите – ден трети


Определено добре се спи в планината, благодарение на чистия въздух и спокойната обстановка. Днес времето беше слънчево и създаваше добро настроение. След бърза закуска с родопски клин, се отправихме към близката пещера Ухловица, която е част от 100-те национални обекта. До входа на пещерата се стига изкачвайки голям брой стълби. Те, както и тези в пещерата, са изградени благодарение на доброволен труд на местното население от село Могилица. Платихме вход от 4лв. и се „гмурнахме“ в дълбините на пещерата, която се оказа доста красива. Хубавото на подобни места в България е, че всичките са уникални откъм образувания и колкото и да е виждал човек, всеки път се впечатлява от видяното. Обиколката трае около 30 минути, след което следва отново ужасът на стълбите, но в обратна посока 😉

Следваща спирка бяха Агушевите конаци, които се намират в близкото с. Могилица. Интересното е, че в момента те са частна собственост, след дълги дела с държавата, на наследниците на Агуш Ага, които пък са били насилствено изселени в Русе. Все пак има жена, която може да ви разведе и разкаже историята на сградата, която за времето си е била последен писък на архитектурния гении. Стаите са огромни, прозорците са двойни (ала съвременните многокамерни pvc дограми), има баня и тоалетна във всяка стая (а в днешно време все още има къщи с външни тоалетни), гардеробите са с плъзгащи врати, има тайници и т.н. Баните са особено интересни, а системата наподобяваща „душ“ е впечатляваща. Това се дължи на многото пътувания на Агуш Ага, който е внедрявал всяка добра идея, която е виждал из страните, които посещавал. В тази връзка искрено се надявам да продължат да поддържат мястото, защото ще е жалко да се затрие само защото е частна собственост.

Беше настанало обяд и бе време да хващаме дългият път към София. Времето продължаваше да е прекрасно, за да ни изпроводи топло и по родопски, пожелавайки ни искрено да се върнем. А ние определено ще го направим, защото Родопите са мястото, което когато и да посетиш, все ще има какво да се преоткрие и види. 🙂

Ден първи Ден втори

Вашият коментар

Filed under В планината, Екскурзии, Пътеписи

Обиколка на Родопите – ден втори


Станахме към 9 часа и след няколко снимки край язовир Кърджали тръгнахме към следващите цели. За днес бяха предвидени Татул и Момчиловата крепост, която не е толкова популярна, но си заслужава най-малко заради гледката от високо. Отново се наложи да минем през целия град, за да тръгнем по пътя за село Татул, което се намира малко над Момчилград. За щастие нямаше почти никакво движение, а и пътят беше добър, така че бързо стигнахме свещения хълм. Платихме вход от по 2лв. и заразглеждахме мястото, където се предполага, че е гробът на Орфей. Много характерно за всички такива тракийски светилища е, че се намират на високо и около тях винаги има отвесни скали. Височината е избирана заради близостта до Слънцето, а другото вероятно за по-добра защита от вандалщини. Не усетих някакъв заряд от присъствието си там, но за сметка на това се насладих на красивата гледка в района.

Следваше дълъг път до Момчиловата крепост, който включваше поредица от безкрайни завои. За пореден път прекосихме Кърджали и се започна една въртележка из величествените Родопи. Не валеше, но на места имаше гъста мъгла. Природата беше обагрена с всякакви цветове, което беше предпоставка (освен завоите) да не бързаме с придвижването, за да си вземем максимума от тази красота. Дори спрях на едно място, за да се забия в красив дол, за да имам за спомен този невероятен пейзаж. Не знам точно колко време отне пътя, но така и не го усетих, тъй като съзнанието ми бе заето с всичко около нас.

Самата крепост се намира над село Градът, което е високо над Смолян. До там се стига без проблем с кола и остава много малка част от пътя, която се минава пеш, за да се качиш до самата крепост или по-точно незначителна част от останките и. Има някакъв проект за възстановяването и, но доколкото видях явно скоро няма да се случи заложеното като план. Времето горе не беше приятно, а на моменти се спускаше и гъста мъгла, която пречеше всякак на гледката и снимките. Знаех си аз, че трябваше да я оставим за следващия ден, който го даваха слънчев, но нали много-много не може да им се има вярва на синоптиците, се качихме днес. Все пак направих няколко снимки, играейки си на война с мъглата.

Часът наближаваше 17 и беше време да се насочим към село Смилян, където смятахме да отседнем.  И този път бяхме решили да видим на място какво се предлага, въпреки че бях чел отзиви за няколко възможности. След поредната порция завои стигнахме центъра на най-голямото село в района и решихме да се повъртим, за да видим къщите за гости. Добре, ама освен табелата на хотел Смолена (на който е отделена специална статия), други табели не видях, въпреки че доста повъртях из селото. Добре, че бях записал телефон на една от къщите, та имах възможност да се обадя, но за жалост се оказа заета цялата. Така че единственият вариант остана хотел Смолена.

На мястото за рецепция беше тъмно, така че влезнахме в голямата механа към хотела, за да питаме за условия. Обявиха ни цени от 20лв. на легло, тъй като зимният(!) Сезон бил започнал, след което ни показаха стаята. Не беше нищо особено и определено на пръв поглед не си заслужава парите. Така или иначе нямахме избор, затова се настанихме. Никой не ни записа лични данни, никой не пита от къде сте и т.н. А уж родопчани били гостоприемни?! Явно просто не бяхме уцелили нито момента, нито хотела.

За вечеря решихме да пробваме механата и поне за нея не сбъркахме. Страхотни родопски гозби на приятни цени. Опитахме от доста неща – клин, качамак, смилянски боб, катми, които подкрепихме с руйно червено вино, както си му е редът ;). Като естествено продължение на вечерята се оказа дълбоката дрямка, в която бързо изпаднахме след обилното и вкусно хранене 🙂

Ден трети Ден първи

Вашият коментар

Filed under В планината, Екскурзии, Пътеписи

Обиколка на Родопите – ден първи


Есен е. Поредната обиколка води към Родопите – най-красивото място по това време на годината. Дълго чаках и променях отпуската, за да стане подходящото време, през което можем да хванем този сезон в най-голямата му красота. За разлика от миналите обиколки, този път нямах качествено изграден план – просто знаех, че отивам в Родопите, но единствените подробности бяха 2-3 населени места и забележителности, през които щях да мина. Това естествено на по-късен етап си имаше и своите минуси, но за щастие не бяха много големи.

Идеята на пътуването беше да се обиколи по-голямата част от Родопите – като се почне от Кърджали и се стигне до Смолян. Времето беше мрачно и дъждовно, но въпреки това пътуването започна от Пловдив, от където около 11 часа потеглихме за Кърджали. Пътят минава през Асеновград и от там се започва едно изкачване и минаване през редица села. До с. Тополово е добър, но от там до с. Комунига е осеян с много дълбоки ями, които ако нацелиш, със сигурност ще се наложи да посетиш гаражният майстор. Допълнително усложнение е, че на места е доста тесен и  включва поредица от завои, което още повече увеличава риска от неприятности. Добре, че поне не беше толкова натоварен, въпреки седмичният ден, което направи пътуването не толкова напрегнато. В община Кърджали вече положението с пътя е по-добро и  там може да се навакса пропуснатото време.

В нашият случай време имаше достатъчно, тъй като разполагахме с цели три дни, за да се порадваме на природата. За този първи ден беше предвидено да разгледаме забележителностите около язовирите и по-точно село Лисиците. Въпреки че бяхме ходили вече до Каменните гъби и Перперикон, решихме все пак да посетим поне първите, тъй като не отнемаха много време, но пък бяха интересни образувания. Освен това Перперикон, с всичките тия камъни, едва ли е приятно забавление по време на неприятен дъжд, затова той дори не беше подложен на обсъждане.

След като разгледахме „гъбите” решихме, че е време за обяд и се насочихме към центъра на Кърджали. Самия град никак не ми хареса, както и при предишното ми идване, и това не бе породено от неприятното време. Просто ми се стори прекалено скучен и някак не излъчваше живот, въпреки многото млади хора, които се разхождаха. За хапване се спряхме на Старата къща, която се намира малко в страни от централната пешеходна зона, където имаше добро и вкусно обедно меню. Там, ровейки се в интернет, се опитах да намеря място, където да пренощуваме. Спрях се на вилна зона Енчец, която се намира край язовир Кърджали, просто ми се стори добра идея за нощувка. Прегледах няколкото „хотела“, които имаха страници в интернет, но реших, че е най-добре на място да видим кое ще е най-подходящо за спане.

След като приключихме с обядя, се насочихме към село Широко поле, където бях чел, че се намира най-големият въжен мост в страната, който е единствената свръзка на село Лисиците с цивилизацията. Стигайки до селото, се опитах да питам местен човек как да стигна до въжения мост. За жалост устен отговор не получих, човекът видимо беше от турски произход и явно българският не го владееше добре, а само ми посочи накъде да се движа, без да съм сигурен, че ме е разбрал какво питам. Следвайки логиката и неговата насока, се спуснах до брега на язовира. Походих нагоре-надолу, но така и не видях мост и имайки предвид, че жива душа не се виждаше, реших че е по-добре да се откажем от търсенето.  На по-късен етап разбрах, че за да се стигне до моста, е необходимо да се движиш по влаковите релси (минаващи край язовира) известно време. Така първата цел просто беше загубена.

Часът наближаваше 15,30 и понеже друго из района не мислихме да гледаме днес, решихме да се насочим към споменатата по-горе вилна зона.  Търсенето и се оказа трудна задача, тъй като из града  табели за яз. Кърджали, но за жалост не водят до едно и също място. Вече знаех, че едните водят до язовирната стена над града, така че поех по табелите, които не водят към нея, а в друга посока. Въпреки това се наложи отново да питаме как се стига до вилната зона, на което получихме отговор „минавате през циганската махала и сте там”. Някак това не звучеше особено добре, но какво да се прави – минахме през въпросната махала, която по нищо не се различаваше от обичайните, които сме виждали из големите градове. За щастие по този път през махалата минават доста коли, така че няма опасност от нежелани произшествия.

Стигнахме до въпросната зона, която се оказа приятно място сред гора, а малко под нея е гребната база на язовира, от където се разкрива страхотна гледка към безкрайната водна повърхност. Проверихме две-три места за спане, които не бяха особено приветливи, но собствениците искаха порядъчни суми за спане от рода на 20-25лв. за нещо, което наподобява стая за спане „с удобства“. В крайна сметка се спряхме на хотел Сандим, където срещу 15лв. не получваш кой знае какво, но поне  изглеждаше чисто, имаше интернет и паркинг за колата. Някой ще каже, че не мога да очаквам чудеса за тия пари, но веднаха се сетих за идентично място край Разград, където за подобна сума получаваш лукс удобства. Е, разбира се из района имаше и добър хотел със „спа” удобства, но там цената за спане беше двойна, което за текущата екскурзия не ни устройваше. Също така има и друга местност край язовира – Главатарци, за която също се чудихме, но явно е трябвало точно там да идем.

За вечеря хапнахме в „заведението” на домакините, което също не беше особено евтино и вкусно. На брега на язовира има ресторант, който предполагам е доста по-приятен и идентичен като цени, но понеже бяхме уморени, а и не ни се моташе из дъжда и тъмнината, решихме да си останем там, където сме. Лошо впечатление ни направи, че собствениците предвиждаха шумно парти, за което така и не ни уведомиха. За щастие явно умората си е казала думата, тъй като усетихме само малка част от пиршеството (поне сутринта на това приличаха остатъците по масите), след което сме заспали дълбоко.

Ден втори Ден трети

Вашият коментар

Filed under В планината, Екскурзии, Пътеписи

Ковачевица и Лещен


Почивката в Добринище даде една добра възможност да посетим прочутите родопски села, известни със запазените старинни къщи. Разстоянието от курорта до Гоце Делчев се взима много бързо, въпреки че пътя не е от най-перфектните и е осеян с поредица от завои. От „Гоцето“ до селата има в пъти по-добър път, който минава през циганската махала (също много интересна забележителност 🙂 ) на село Марчево и се вие като змия из планинските склонове. Изкачването е доста и се минава през 3 поредни села – Лещен, Горно Дряново и Ковачевица. Пътят си остава идеален, но не и през самите села. Там положението е повече от трагично, особено минавайки през Горно Дряново. Селото е осеяно с трапове, през които се минават много бавно и с повишено внимание. Въпреки, че това е едно от най-населените (факт!) забити планински села, които съм виждал, явно кметството няма никакви пари да поддържа и малкото път, който минава през територията му.

Решихме да започнем първо с Ковачевица, тъй като имаше прекалено голяма навалица в Лещен и съответно паркирането беше невъзможно. Не, че в Ковачевица е по-добро положението с паркингите, но все пак имахме по-голям късмет и спряхме точно до старата църква, от която започват къщите. Още в началото те посреща мургава лелка от ромски произход, която с охота те приканва да си купиш нафталирани вълнени шушони (чорапи). На въпрос дали тя ги плете с неохота отговаря: „Ооо, няма вече кой да плете, тия съм ги изкупила от старите баби“, сиреч стоката е автентична. И честно казано на такава и прилича, съдейки по вида на вълната. Подминаваме и малко по-нагоре влизаме в антикварен магазин, в който няма кой знае какво автентично, така че бързо продължихме по пътя си. Хубавото е, че която и пътека да хванеш, все около теб има стари къщи. Разбира се има и такива, които са доста реставрирани и такива, които са строени нови, но запазвайки стария стил на селото. Обиколката минава бързо и дори с чести спирания за снимки, спокойно може да се обиколи всичко за 2 часа. Не знам колко струва спането в подобна къща, но ако цените са като в едната кръчма, в която позаседна част от компанията, то джобът трябва да ти е доста дебел откъм финикийски знаци. За ориентация ще спомена, че качамак с пръжки струва 16лв., а цяла тава вита баница е 50лв.! Селото може да е старо, но цените са като за европейци. Добре, че поне с цената на кафето не са се оляли, та едно кафе може да се изпие без да се стресираш от донесената сметка.

Лещен се оказа доста по-малко село. И тук голяма част от къщите са реставрират с цел продажба или отдаване за спане. Основната забележителност на селото е глинената къща, която е направена изцяло от глина и слама. Е, има забавни неща като изведени контакти в глината и стъклопакети за прозорци, но това не пречи на вида и ала къщата на Баба Яга от приказките ;). Интересно е, че в църквата няма кой да те посреща, а просто влизаш и си разглеждаш наред. Ако искаш свещ просто оставяш някакви монети до свещите и си взимаш. Тукашната кръчма е доста по-нормална, но то други варианти и да искаш няма. Сервира ти забързан чичко, който ти говори като на пръв приятел и те омайва със сладки приказки. Обиколката на селото не отнема много време, така че планирането на час е предостатъчно.

На връщане от селата, особено ако сте гладни, задължително трябва да се мине през Огняново и една изключително приятна кръчма с народни цени – вила „Рай“. Храната е във вид на огромни порции, които са и много вкусни. Така краят на разходката може да се полее с нещо разхлаждащо на фона на течащата покрай масите река. 🙂

Вашият коментар

Filed under Екскурзии, Пътеписи

Кремиковски манастир „Свети Георги“


Кремиковският манастир е една много приятна дестинация, когато не разполагаш с много време, но ти се иска да избягаш от шумната и мръсна София. Отстои само на 14 км от столицата и в случай, че човек не разполага с кола, спокойно може да стигне с автобус или маршрутка до Кремиковци и от там да походи малко до манастира. Самите сгради, тъй като църквите са две, са добре поддържани. Новата църква е без стенописи, а в старата, художниците отговорни за реставрацията са се постарали да възстановят качествено красивите рисунки. Интересното е, че близо 80% от хората по тях са без очи. Имаше някаква особеност в тази посока (май нарочно така се реставрират или друга беше причината?), но не съм си правил труда да разбера каква беше тя.

Мястото е тихо и се усеща приятно чистия въздух на планината. Добре, че комбинат Кремиковци не работи, въпреки че в информацията при самия манастир пише, че вредните му емисии никога не са достигали до манастира. В двора има обособена сергия, от която може да си вземеш нещо за пиене или ядене, а до самия вход има автомат за кафе, така че няма как да остане човек нито гладен, нито от жаден 🙂 Под гъстата сянка на дърветата има достатъчно пейки с маси, където може да се поседне и отмори в сладка раздумка.

Вашият коментар

Filed under Екскурзии, Пътеписи

Лондон


Вашият коментар

Filed under Екскурзии, Пътеписи, Фотография