Category Archives: В планината

Обиколка на Родопите – ден трети


Определено добре се спи в планината, благодарение на чистия въздух и спокойната обстановка. Днес времето беше слънчево и създаваше добро настроение. След бърза закуска с родопски клин, се отправихме към близката пещера Ухловица, която е част от 100-те национални обекта. До входа на пещерата се стига изкачвайки голям брой стълби. Те, както и тези в пещерата, са изградени благодарение на доброволен труд на местното население от село Могилица. Платихме вход от 4лв. и се „гмурнахме“ в дълбините на пещерата, която се оказа доста красива. Хубавото на подобни места в България е, че всичките са уникални откъм образувания и колкото и да е виждал човек, всеки път се впечатлява от видяното. Обиколката трае около 30 минути, след което следва отново ужасът на стълбите, но в обратна посока 😉

Следваща спирка бяха Агушевите конаци, които се намират в близкото с. Могилица. Интересното е, че в момента те са частна собственост, след дълги дела с държавата, на наследниците на Агуш Ага, които пък са били насилствено изселени в Русе. Все пак има жена, която може да ви разведе и разкаже историята на сградата, която за времето си е била последен писък на архитектурния гении. Стаите са огромни, прозорците са двойни (ала съвременните многокамерни pvc дограми), има баня и тоалетна във всяка стая (а в днешно време все още има къщи с външни тоалетни), гардеробите са с плъзгащи врати, има тайници и т.н. Баните са особено интересни, а системата наподобяваща „душ“ е впечатляваща. Това се дължи на многото пътувания на Агуш Ага, който е внедрявал всяка добра идея, която е виждал из страните, които посещавал. В тази връзка искрено се надявам да продължат да поддържат мястото, защото ще е жалко да се затрие само защото е частна собственост.

Беше настанало обяд и бе време да хващаме дългият път към София. Времето продължаваше да е прекрасно, за да ни изпроводи топло и по родопски, пожелавайки ни искрено да се върнем. А ние определено ще го направим, защото Родопите са мястото, което когато и да посетиш, все ще има какво да се преоткрие и види. 🙂

Ден първи Ден втори

Вашият коментар

Filed under В планината, Екскурзии, Пътеписи

Обиколка на Родопите – ден втори


Станахме към 9 часа и след няколко снимки край язовир Кърджали тръгнахме към следващите цели. За днес бяха предвидени Татул и Момчиловата крепост, която не е толкова популярна, но си заслужава най-малко заради гледката от високо. Отново се наложи да минем през целия град, за да тръгнем по пътя за село Татул, което се намира малко над Момчилград. За щастие нямаше почти никакво движение, а и пътят беше добър, така че бързо стигнахме свещения хълм. Платихме вход от по 2лв. и заразглеждахме мястото, където се предполага, че е гробът на Орфей. Много характерно за всички такива тракийски светилища е, че се намират на високо и около тях винаги има отвесни скали. Височината е избирана заради близостта до Слънцето, а другото вероятно за по-добра защита от вандалщини. Не усетих някакъв заряд от присъствието си там, но за сметка на това се насладих на красивата гледка в района.

Следваше дълъг път до Момчиловата крепост, който включваше поредица от безкрайни завои. За пореден път прекосихме Кърджали и се започна една въртележка из величествените Родопи. Не валеше, но на места имаше гъста мъгла. Природата беше обагрена с всякакви цветове, което беше предпоставка (освен завоите) да не бързаме с придвижването, за да си вземем максимума от тази красота. Дори спрях на едно място, за да се забия в красив дол, за да имам за спомен този невероятен пейзаж. Не знам точно колко време отне пътя, но така и не го усетих, тъй като съзнанието ми бе заето с всичко около нас.

Самата крепост се намира над село Градът, което е високо над Смолян. До там се стига без проблем с кола и остава много малка част от пътя, която се минава пеш, за да се качиш до самата крепост или по-точно незначителна част от останките и. Има някакъв проект за възстановяването и, но доколкото видях явно скоро няма да се случи заложеното като план. Времето горе не беше приятно, а на моменти се спускаше и гъста мъгла, която пречеше всякак на гледката и снимките. Знаех си аз, че трябваше да я оставим за следващия ден, който го даваха слънчев, но нали много-много не може да им се има вярва на синоптиците, се качихме днес. Все пак направих няколко снимки, играейки си на война с мъглата.

Часът наближаваше 17 и беше време да се насочим към село Смилян, където смятахме да отседнем.  И този път бяхме решили да видим на място какво се предлага, въпреки че бях чел отзиви за няколко възможности. След поредната порция завои стигнахме центъра на най-голямото село в района и решихме да се повъртим, за да видим къщите за гости. Добре, ама освен табелата на хотел Смолена (на който е отделена специална статия), други табели не видях, въпреки че доста повъртях из селото. Добре, че бях записал телефон на една от къщите, та имах възможност да се обадя, но за жалост се оказа заета цялата. Така че единственият вариант остана хотел Смолена.

На мястото за рецепция беше тъмно, така че влезнахме в голямата механа към хотела, за да питаме за условия. Обявиха ни цени от 20лв. на легло, тъй като зимният(!) Сезон бил започнал, след което ни показаха стаята. Не беше нищо особено и определено на пръв поглед не си заслужава парите. Така или иначе нямахме избор, затова се настанихме. Никой не ни записа лични данни, никой не пита от къде сте и т.н. А уж родопчани били гостоприемни?! Явно просто не бяхме уцелили нито момента, нито хотела.

За вечеря решихме да пробваме механата и поне за нея не сбъркахме. Страхотни родопски гозби на приятни цени. Опитахме от доста неща – клин, качамак, смилянски боб, катми, които подкрепихме с руйно червено вино, както си му е редът ;). Като естествено продължение на вечерята се оказа дълбоката дрямка, в която бързо изпаднахме след обилното и вкусно хранене 🙂

Ден трети Ден първи

Вашият коментар

Filed under В планината, Екскурзии, Пътеписи

Обиколка на Родопите – ден първи


Есен е. Поредната обиколка води към Родопите – най-красивото място по това време на годината. Дълго чаках и променях отпуската, за да стане подходящото време, през което можем да хванем този сезон в най-голямата му красота. За разлика от миналите обиколки, този път нямах качествено изграден план – просто знаех, че отивам в Родопите, но единствените подробности бяха 2-3 населени места и забележителности, през които щях да мина. Това естествено на по-късен етап си имаше и своите минуси, но за щастие не бяха много големи.

Идеята на пътуването беше да се обиколи по-голямата част от Родопите – като се почне от Кърджали и се стигне до Смолян. Времето беше мрачно и дъждовно, но въпреки това пътуването започна от Пловдив, от където около 11 часа потеглихме за Кърджали. Пътят минава през Асеновград и от там се започва едно изкачване и минаване през редица села. До с. Тополово е добър, но от там до с. Комунига е осеян с много дълбоки ями, които ако нацелиш, със сигурност ще се наложи да посетиш гаражният майстор. Допълнително усложнение е, че на места е доста тесен и  включва поредица от завои, което още повече увеличава риска от неприятности. Добре, че поне не беше толкова натоварен, въпреки седмичният ден, което направи пътуването не толкова напрегнато. В община Кърджали вече положението с пътя е по-добро и  там може да се навакса пропуснатото време.

В нашият случай време имаше достатъчно, тъй като разполагахме с цели три дни, за да се порадваме на природата. За този първи ден беше предвидено да разгледаме забележителностите около язовирите и по-точно село Лисиците. Въпреки че бяхме ходили вече до Каменните гъби и Перперикон, решихме все пак да посетим поне първите, тъй като не отнемаха много време, но пък бяха интересни образувания. Освен това Перперикон, с всичките тия камъни, едва ли е приятно забавление по време на неприятен дъжд, затова той дори не беше подложен на обсъждане.

След като разгледахме „гъбите” решихме, че е време за обяд и се насочихме към центъра на Кърджали. Самия град никак не ми хареса, както и при предишното ми идване, и това не бе породено от неприятното време. Просто ми се стори прекалено скучен и някак не излъчваше живот, въпреки многото млади хора, които се разхождаха. За хапване се спряхме на Старата къща, която се намира малко в страни от централната пешеходна зона, където имаше добро и вкусно обедно меню. Там, ровейки се в интернет, се опитах да намеря място, където да пренощуваме. Спрях се на вилна зона Енчец, която се намира край язовир Кърджали, просто ми се стори добра идея за нощувка. Прегледах няколкото „хотела“, които имаха страници в интернет, но реших, че е най-добре на място да видим кое ще е най-подходящо за спане.

След като приключихме с обядя, се насочихме към село Широко поле, където бях чел, че се намира най-големият въжен мост в страната, който е единствената свръзка на село Лисиците с цивилизацията. Стигайки до селото, се опитах да питам местен човек как да стигна до въжения мост. За жалост устен отговор не получих, човекът видимо беше от турски произход и явно българският не го владееше добре, а само ми посочи накъде да се движа, без да съм сигурен, че ме е разбрал какво питам. Следвайки логиката и неговата насока, се спуснах до брега на язовира. Походих нагоре-надолу, но така и не видях мост и имайки предвид, че жива душа не се виждаше, реших че е по-добре да се откажем от търсенето.  На по-късен етап разбрах, че за да се стигне до моста, е необходимо да се движиш по влаковите релси (минаващи край язовира) известно време. Така първата цел просто беше загубена.

Часът наближаваше 15,30 и понеже друго из района не мислихме да гледаме днес, решихме да се насочим към споменатата по-горе вилна зона.  Търсенето и се оказа трудна задача, тъй като из града  табели за яз. Кърджали, но за жалост не водят до едно и също място. Вече знаех, че едните водят до язовирната стена над града, така че поех по табелите, които не водят към нея, а в друга посока. Въпреки това се наложи отново да питаме как се стига до вилната зона, на което получихме отговор „минавате през циганската махала и сте там”. Някак това не звучеше особено добре, но какво да се прави – минахме през въпросната махала, която по нищо не се различаваше от обичайните, които сме виждали из големите градове. За щастие по този път през махалата минават доста коли, така че няма опасност от нежелани произшествия.

Стигнахме до въпросната зона, която се оказа приятно място сред гора, а малко под нея е гребната база на язовира, от където се разкрива страхотна гледка към безкрайната водна повърхност. Проверихме две-три места за спане, които не бяха особено приветливи, но собствениците искаха порядъчни суми за спане от рода на 20-25лв. за нещо, което наподобява стая за спане „с удобства“. В крайна сметка се спряхме на хотел Сандим, където срещу 15лв. не получваш кой знае какво, но поне  изглеждаше чисто, имаше интернет и паркинг за колата. Някой ще каже, че не мога да очаквам чудеса за тия пари, но веднаха се сетих за идентично място край Разград, където за подобна сума получаваш лукс удобства. Е, разбира се из района имаше и добър хотел със „спа” удобства, но там цената за спане беше двойна, което за текущата екскурзия не ни устройваше. Също така има и друга местност край язовира – Главатарци, за която също се чудихме, но явно е трябвало точно там да идем.

За вечеря хапнахме в „заведението” на домакините, което също не беше особено евтино и вкусно. На брега на язовира има ресторант, който предполагам е доста по-приятен и идентичен като цени, но понеже бяхме уморени, а и не ни се моташе из дъжда и тъмнината, решихме да си останем там, където сме. Лошо впечатление ни направи, че собствениците предвиждаха шумно парти, за което така и не ни уведомиха. За щастие явно умората си е казала думата, тъй като усетихме само малка част от пиршеството (поне сутринта на това приличаха остатъците по масите), след което сме заспали дълбоко.

Ден втори Ден трети

Вашият коментар

Filed under В планината, Екскурзии, Пътеписи

Боянски водопад


Всички снимки са обект на авторско право. Всяко разпространение, копиране и използване без разрешението на автора ще бъде преследвано от закона.

Вашият коментар

Filed under В планината, Екскурзии, Фотография

Мальовица


Поредният почивен неделен ден отново води в Рила. Ентусиазирани от успеха на Мусала бе време за посока, която да няма лифт и да не е толкова масова. Бе време за един от труднодостъпните върхове, а именно вр. Мальовица. Честно казано, въпреки че прочетох няколко пътеписа, не очаквах да е необходимо нещо повече от желание за този връх.

Приключението започна в 9 часа от Централната Планинска Школа, която е изходна точка до заветната цел. От там до хижа Мальовица маршрутът е каменист, но сравнително лек и с не голям наклон. При бързо ходене се взима за 40 минути, след което може да се отдъхне на самата хижа, която има всичко необходимо – от нещо за пиене до перални машини (интересно къде ли се излива водата им?). До тук добре, но остатъка от маршрута кара сърцето ти да не спира да тупти ускорено и води до обилно потене. Каменистият терен става непрекъсната „величина“, което от своя страна способства за чести залитания по камъните от непрестанното скачане от един на друг. „Пътеката“ се вие през цялото време около планинска река, като периодично се върви я от ляво, я от дясно на нея. През целият път до горе има само един прав участък, който върви между два склона и не случайно именно там могат да бъдат видяни паметни плочи на загинали алпинисти и туристи. Районът зимно време е силно лавионоопасен и точно това равно място е най-подходящо човек да пострада.

След отпускащото ходене по равното идва ред на най-тежката част, пред която пътеката от заслон Ледено езеро до вр. Мусала е като скоростна отсечка, спрямо тази до вр. Мальовица. Последната не стига, че на моменти е трудно откриваема (просто защото всичко е в камъни) ами е и изключително стръмна и трудна за изкачване. Хубавото е, че минава край красивите Еленски езера, та човек поне за момент може да се разсее от напрежението, което вече усеща в краката и тялото си. В един момент започваш да се чудиш дали изобщо ще стигнеш чак до горе. А къде всъщност е това горе? Наоколо се виждат само върхове и дори случайните минувачи (за разлика от дестинациите с лифт, тук има малко такива) не могат да ти дадат еднозначен отговор кое е върха. Попадането на класически планинари също не е голям плюс, защото като ти покажат докъде трябва да стигнеш и колко горе-долу време остава и съвсем ти се доревава. Но стигнал ли си до някъде и имаш ли време – атакуваш, няма връщане назад!

Стигайки до предела, при условие, че няма мъгла, се вижда от високо Рилският манастир, сгушен сред горите. Вятърът тук е доста силен и изисква екипировка, която да не го пропуска до изпотеното тяло. Компенсацията от неприятното време идва от сравнително равния терен, който трябва да се прекоси, за да се стигне крайната точка. А тя определено си струва! Гледката е невероятна и имаш опции да виждаш различните красоти на Рила – от отвесни склонове до езера, равни плата и ридове. Хоризонтът кара погледът да се рее в далечината и да се наслаждава на пухкавите облаци, които се стелят като море от мляко над планинските „брегове“. Трудно може да се опише преживяването, именно поради това трябва да се види. Изкачването от хижата отнема около 3 часа, но си струва всяка секунда положено усилие. Е, после трябва да се мисли и за слизането (което не е по-малко сложно!), но нека да не мислим за подробностите 🙂 Като говорим за слизане е добре да спомена, че от Централната Планинска Школа до селото много трябва да се внимава, тъй като има БЕЗУМНИ „легнали полицаи“, които не са означени по никакъв начин, а са огромни.

Вероятно това бе последната голяма дестинация от Рила, която посетихме. Сега е време да се обърнем към някоя друга величествена планина, а те определено не са малко, така че изборът няма да е лесен 😉


Вашият коментар

Filed under В планината, Екскурзии

Мусала


След обход на Рилските езера бе добре формата да бъде поддържана с някоя друга планинска дестинация. Като едно естествено продължение това се оказа вр. Мусала. Вече имах един опит за изкачването му, но тогава лифта до Ястребец не работеше, което беше определящо за предела на силите ми. На всичкото отгоре трябваше да се качим и слезнем за един ден, което допълнително утежни ситуацията, та успях да стигна само до заслон „Ледено езеро“. И както се казва – издъних се на финалната права, но пък за сметка на  това винаги може да се потърси възможност за поправка 🙂

Този път лифта работеше и срещу 10 лв. се спестяват няколко километра изкачване и ходене. Това явно бе осъзнато от огромен брой хора, които се нижеха като мравки из планинските пътеки след известно чакане на опашка за съоръжението. Важно е да се знае, че лятно време лифта работи от 8,45 до 18 ч. (през почивните дни), въпреки че от горната станция обикновено изчакват закъсняващите туристи. От Ястребец до хижа Мусала пътя може да се нарече приятна планинска разходка по почти равна и широка пътека. Няма дори малко възвишение, което да те накара да се изпотиш (за разлика от ходенето пеша от Боровец до хижата, което си е направо ад). Разстоянието се взаима за 45 мин. при бързо темпо на ходене, след което човек може да се отпусне за малко край бистрите води на езерото до хижата.

Изкачването до заслона може да стане по една от двете пътеки край езерото. Лявата (зимната) е по-полегата и съответно заобикаля малко повече. Началото на дясната (лятната) е доста стръмно, но за сметка на това за отрицателно време се изкачвате над хижата. По някое време двете пътеки се сливат и от там катеренето продължава в една посока. Денивелацията не е много голяма, което прави изкачването сравнително лесно, но определено си трябват удобни обувки заради каменната местност, през която се минава.

Следващата по-голяма почивка се случва на заслон „Ледено езеро“, където има възможност за зареждане на студена планинска вода, която е крайно нужна за предстоящото приключение. От тук започва трудната част на изкачването, което си е вече натоварващо. Терена е крайно каменист и песъчлив, пътеката е тясна и стръмна, а разминаването става трудно. Натоварването за организма е голямо и затова е добре да не се прекалява с почиването при заслона, за да не се отпусне съвсем тялото, което може да се окаже голяма тежест докато се стигне върха. При изкачването температурата на въздуха рязко пада и започват да се усещат типичните за Мусала ветрове.

Продължителността на ходенето от хижа Мусала до горе е 2 часа. На самият връх също доста духа и времето много бързо се променя. За сметка на това е равно и има досатъчно място за почивка и релакс, както и възможност да се наслади човек на разнообразни гледки – от панорамни скалисти върхове до обширни планински пасища. Задължително е да се почерпи човек с чаша горещ чай, а защо не и с добавка на ром 😉

Вашият коментар

Filed under В планината, Екскурзии

Рилски езера


Една от най-красивите природни забележителности на Рила са именно Седемте рилски езера. Вида им кара всеки застанал пред тях да притаи дъх и ако има начин да продължи да им се наслаждава вечно. Но, за да може усещането да е максимално, то има няколко правила, които са задължителни при посещение, на която и да е било планинска точка:

1. Удобни обувки! Под такива да не се разбират кецовете от женският пазар или скъпите маратонки от 100лв. нагоре. Не, че и с тях не може, но рискувате да си навехнете крак, да имате неописуеми болки в ходилата, да ви подгизнат краката и не на последно място – да ги направите негодни за повторна употреба. А най ми е забавно, когато видя наточена фльорца с токчета – в планината. При такава ситуация се питам дали въпросното същество осъзнава, че не се намира в центъра на София, търсейки поредното кафене, в което да седне преуморена. Обувките за планина трябва да са леки, високи, с дебела и мека подметка и непропускащи вода. Подобни обувки не са никак евтини, но ако смятате и в бъдеще да ги ползвате, то определено инвестицията си струва.

2. Подходящо облекло. Времето в планината не се влияе от ничия синоптична прогноза. Колкото и интернет да ви убеждава, че ще е слънчево, толкова вие си имайте едно на ум и си носете връхна дреха. Случвало ми се е в рамките на 30 минути времето от слънчево да стане облачно, от там да падне мъгла (което свали температурата с 6-7 градуса), след което заваля дъжд и накрая отново стана слънчево. Така че е важно да се има готовност за всичко, тъй като не се знае какво и къде ще ви изненада.

3. Раница (а не голяма дамска чанта!) с всичко необходимо, без излишен багаж. Каквото и да слагате в раницата имайте предвид, че когато се катерите, в един прекрасен момент тя започва да увеличава теглото си. Не защото сте сложили нещо допълнително в нея, а защото всичко по вас започва да ви се струва тежко и ненужно. Наблегнете на вода и нещо леко за хапване, вместо да се чудите колко бири да вземете и дали да не си направите тройка кебапчета с 3 филии хляб за из път. Сложете и някое хапче за глава заради голямата и рязка промяна в надморската височина, което често оказва влияние. И да не забравя тъй важната торбичка за отпадъци – в планината такива не се оставят!

4. Въоръжете се с воля и нахъсаност. В противен случай рискувате да се откажете още на първите 100 метра и дишайки тежко да заседнете, чакайки групата да се върне…има-няма след 4-5 часа или на следващия ден 🙂 Когато слизате от висока точка и знаете, че малко остава, но е трудно, винаги нахъсвайте качващите се. Все пак са стигнали до тук, няма да се предават, я!

5. Пред планината всички са равни. Не подминавайте никого без да го поздравите – това е закон!

Езерата са сравнително лесни за изкачване, дори и за хора, които нямат навика да се катерят често. Това е така, тъй като най-трудния участък може да се вземе с открит лифт (вече не се чака безумно много, за да се качиш) срещу 15лв. в двете посоки. Горната му станция е точно до новата хижа „Рилски езера“, откъдето започва ходенето пеш около езерата. Имайте предвид, че това е последното място, където може да отидете до тоалетна. След това търсенето на някой по-голям камък (дървета и храсти няма), зад който да се скриете е трудно начинание, изискващо бързи умения в дебненето и похватност при сваляне и вдигане на дрехи 😉

От хижата има два пътя – един, който върви изцяло покрай езерата и друг, който върви над тях. Препоръчително е да се тръгне по втория, тъй като при него след първоначалната голяма денивелация става равно и така спокойно, и без усилия могат да се видят последните пет от езерата (Бъбрека, Близнака, Трилистника, Рибното, Долното), тъй като броенето е от горе надолу.  И двете пътеки се срещат при Бъбрека, откъдето започва най-голямото изкачване, за да бъдат видяни първите две езера – Сълзата и Окото, а те определено си струват катеренето (стига да не падне голяма мъгла, както се случи при мен точно като се качих до Окото). При пишман туристи, мудно ходене, чести снимки и спиране за почивки, изкачването отнема 3 часа.

След повторно слизане до Бъбрека може да се тръгне по другият път, който минава покрай самите езера. Той обаче е доста каменист и отнема повече време, но пък виждате езерата от близо. А и в крайна сметка сте отишли да се повозите на лифта или да се раздвижите малко, за да видите езерата в цялата им прелест?

Може би заради наличието на лифт, около езерата лятно време има купища хора. Разхождайки се, имах нагласата по пътя си да виждам всевъзможни боклуци. Из медиите постоянно прокламираха как след отварянето на лифта планината била пълна с такива. Чесно казано боклуци почти не видях, с изключение на някоя друга хартия или фас (!), но не се набихава трайно на очи. Най-неприятното, на което попаднах бе женски атрибут, който неблагоразумната му собственичка беше „забравила“ в тревата. След като има моментни неразположения да се подготви за тях и да си прибира неразграждащите се артефакти! Чух хора, че под самия лифт са забелязали отпадъци, което също е признак на ниска степен на култура. Не разбирам, толкова ли е сложно да си прибереш отпадъка и да го изхвърлиш където е необходимо? Или може би планината трябва да заприлича на сметище, за да се усети глупавият народ, че е съгрешил?

има 1 коментар

Filed under В планината, Екскурзии